Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

Наска има три годишен син, който се казва Николай. Доста умно момче за годините си.
Скоро в детската градина щяха да празнуват Нова година.
Няколко дена преди това Ники заедно с майка си се прибираше у дома. Минаха край магазина за детски играчки и детето задърпа майка си, към витрината.
– Мамо, моля те купи ми тази полицейска кола с червените фарове.
Майката започна да го увещава:
– Сега нямам толкова пари, да ти купя тази кола.
Но малчуганът започна да бърчи чело, мръщеше се и настояваше.
За да го успокои Наска каза:
– Ще се обадим на Дядо Мраз и той ще ти подари тази кола.
Ники погледна майка си, вдигна рамене и попита:
– А защо да му звъним? Дядо Мраз има ли достатъчно пари?

Вятарът фучеше ядосано и щипеше лицата на хората. Снегът закъсня, но времето застудя. Слънцето силно грееше, но топлината му бе измамна и не достигаше до хората.

Празници! Магазините са изпълнени с какви ли не неща, а търговците гледат по всякакъв начин да привлекат клиенти. За разлика от другите това магазинче не изпъкваше с нещо особено, но ако прекрачиш прага му, попадаш в приказен свят. Животни направени от глина, изпъстрени с различни цветове, ти се усмихват, подкупват и развеселяват. От рафтовете надничат красивеи глинени съдове, изрисувани чинии, чаши, големи и малки гювечи. Имаш чувството, че си попаднал в някакъв по-щастлив свят.

Продавачката, жена на средна възраст, приветливо посреща влезлите в магазина. Дори и нищо да не купиш, приятният разговор с тази жена, ти навява желание пак да дойдеш тук.

Веднъж тя разказваше весело за така нашумелите гювечи на Тишо:

– Идва един господин, солиден, с костюм, вратовръзка и припряно започна да обяснява: „Вместо да се прибера направо в Бургас, отбивам за Карлово и карам 60 километра до тук като луд и се моля магазина да е отворен. . Не знам дали си спомняте, но от вас купих голям гювеч, с жълто цвете, когато го видях веднага го харесах. Наша позната имаше рожден ден и аз го взех, за да го подаря от името на мен и съпругата ми. Жена ми като го видя, пощръкля. Викаше, че аз не съм мислел за нея, а познатата ни, макар и много по-възрастна от нас, едва не я изкара за моя любовница. Моля ви дайте ми един от тези гювечи, че нямам мир в дома си“.

Когато човек погледне тези глинени изделия, разбира, че от тях блика живот. Майсторска ръка е оформяла модела, а след това четката е довършвила щедьовъра.

Продавачката продължи да разказва друга история за тези красиви гювечи:

– Веднъж един мъж дойде в магазина и каза: „Тук продавате много красиви неща. Веднъж взех от вас гювеч, – той посочи към рафта –  и го занесох у дома. Жена ми го постави във витрината на секцията и две седмици му се радва, едва тогава се реши да готви в него“.

Има всякакви грънчари, но Троян не напразно се слави с майсторите си. Когато грънчарят вложи нещо от себе си в оформения съд или фигура, не можеш да останеш безучастен. Изваяната и изрусувана глина докосва сърцето ти.

Продавач стоеше зад щанда на магазина и разсеяно гледаше към улицата. Малко момиче дойде до витрината и буквално заби носа си в стъклото. Очите му за искряха от възторг, когато видя каквото търсеше.
То влезе вътре и помоли да й покаже огърлицата от тюркоаз.
– Това е за сестра ми. Можете ли да я увийте красиво? – Каза малкото момиче.
Продавачът погледна с недоверие към детето и каза:
– Колко пари имаш?
Без сянка на съмнение, то извади кърпичката си от джоба и, изсипа всичко съдържащо се в нея и с щастлива усмивка попита:
– Това достатъчно ли е?
В кърпичката имаше само няколко монети. ……. Но момичето с гордост продължи:
– Знаете ли, това искам да подаря на своята голяма сестра. Откакто почина мама тя се грижи за нас, а за себе си не остава никакво време. Днес е рожденият й ден и аз съм сигурна, че много ще се зарадва да получи такъв подарък, много ще отива на очите й.
Мъжът взе огърлицата, влезе в магазина, донесе  специална кутия и я сложи вътре. След това я пакетира и й завърза синя панделка.
– Вземи, – продавачът подаде подаръка на момичето. – И го носи внимателно!
Момичето си тръгна щастливо.
Работния ден свършваше, когато в магазина влезе младо момиче. Тя сложи на тезгяха познатият пакетиран подарък, отворен с развързана панделка.
– Тази огърлица е купена от тук? Колко струва?
– Цената на всеки продукт от моя магазин е поверителен договор между мен и клиента, – каза продавачът.
Девойката продължи настойчиво:
– Но моята сестра имаше само няколко монети, а мънистата са от истински тюркоаз? Сигурно струва много скъпо, а ние не можем да си я позволим!
Мъжът взе пакета, с много нежност и любов възстанови опаковката, подаде я на девойката и каза:
– Тя плати най-високата цена ……. повече, отколкото може да заплати един възрастен. Тя даде всичко, което имаше.
В магазина настъпи тишина. Две сълзи се плъзнаха по лицето на девойката, а ръката, държаща малкия пакет, затрепери от вълнение…….