В един селски хан се отбил странстващ търговец. На гърба си носел голям товар със стоки. Хазайката на хана била алчна жена. Като видяла товара му поискала да си го присвои.

Тя завела търговеца в стаята му и веднага изтичала при мъжа да се посъветва, как да вземе стоката от търговеца.

– Това може да се направи много лесно, – казал мъжът ѝ. – Трябва да вземеш от онази билка, дето расте в задния ни двор. Свари я и я смеси с вечерята му. Тази билка отнема паметта. Ако търговецът поеме част от нея, той непременно ще забрави товара си със стоките.

Жената така и направила. Отишла в задния двор, напълнила един пакет с билката и я сварила. Отварата смесила със всички ястия, които поднесла на търговеца.

Човекът се нахранил добре и нищо не забелязал, само му се завило малко свят и лицето му се зачервило. Почти веднага заспал.

На следващата сутрин той се събуди още призори с натежала глава и си тръгнал.

Жената почакала, докато търговецът напуснал хана и веднага се втурнала в стаята му, но тя се оказала празна. Хазайката огледала навсякъде, проверила всяко ъгълче, но нищо не намерила.

Ядосана тя отишла при мъжа си:

– Твоята билка нищо не струва! Напразно я варих. Търговецът си тръгна и нищо не остави.

– Не може да бъде! – възкликнал мъжът ѝ. – Който поеме от тази билка, със сигурно ще забрави нещо.

Жената отново отишла в стаята на търговеца и внимателно я изследвала, но не открила нищо.

Изведнъж та се плеснало по челото и започнала да вика:

– Забравил е! Забравил е!

Мъжът чул виковете ѝ и веднага дошъл в стаята.

– И какво от това? Какво е забравил?

– Забравил е да плати ….

Всяко изпитание в нашия живот може да се превърне за нас в Божия колесница, ако се отнесем към него с радост.

От друга страна най-незначителното събитие може да стане тежък товар за нас, да ни притиска надолу към земята и да ни води до отчаяние. Тогава отпускаме ръце и обстоятелствата ни побеждават.

От нас зависи изцяло, как ще ни послужи дадено изпитание. Самото обстоятелство няма никакво значение, важно е как ние ще се отнесем към него.

Ако го възприемаме като изпратено от Бога упражнение на вярата ни,  то за нас ще изиграе ролята на огнена Божия колесница, бързо стремяща се към славна победа.

Бог няма голяма полза от души, които са депресирани. За това врагът се опитва да доведе вярващия до отчаяние и униние, както за себе си, така и за църквата.

Ако армия е депресирана и отива да се сражава, тя непременно ще претърпи поражение.

Разбирайте по-добре тактиките на врага, за да му дадете решителен отпор.

Когато врагът не може да ни помръдне от позициите ни, той се старае да ни тормози и изморява, обсажда ни, за да не можем да издадем вик на победа.

Не му позволявайте това!

Понякога се случва детето ви да направи нещо, което не ви харесва. Можете да почнете да му обяснявате, да му се карате, да го убеждавате, но то ще го прави отново и отново, даже с усмивка.

Това е досадно нали?

Нека като родители да помислим, как поставяме забрани и как реагираме на нарушенията им.

Дете на 1,5 – 2 години се изкатерва на високата облегалка на дивана. Вие не харесвате това и искате да му забраните.

Нека да разгледаме историята от гледна точка на родителя.

Бащата или майката вижда, че детето се е качило на високо и всеки момент може да падне и да се удари. За да го предпази родителят с вик се втурва към детето, сваля го от дивана и започва да му чете нотации, плашейки го, че ще падне. Заповядва на детето да не се изкачва толкова високо.

А сега да разгледаме ситуацията през очите на детето.

Детето изследва дивана. Опитва се да се изкачи по-нависоко и успява.

Но изведнъж майката, която е стояла отстрани и не му е обръщала внимание, изтичва, смешно се развика и започна бързо нещо да му говори. В крайна сметка майката сваля детето от дивана….

Но малчугана отново иска да се изкачи на дивана и …. забавлението започва отново.

Кръгът се затваря. Детето с усмивка отново се изкачва на дивана, майката кипва и бурно изразява възмущението си. На детето му става забавно и то получава по-голямо внимание от майка си.

Това ще продължи, докато майката не шляпне детето си по дупето. Тогава ще има сълзи, истерия и развалено настроение.

Какво да правим тогава?

Не обръщайте внимание на това как детето се изкачва по дивана, но радостно реагирайте, когато слезе само от дивана.

И пролетта се зададе. В различни краища тя се проявява по особен начин. През пролетта настъпват промени и изменения.

Това е като времето, когато искаш да изхвърлиш всичко старо и ненужно, да забравиш за старите обиди и да не обръщаш внимание на неща, които не заслужават изобщо да ги погледнеш.

„Основното нещо си остава климата у дома …“.

Кой създава „лошото време“?

Разбира се , ние, мили жени. От нас зависи, ще бъде ли приятно на другите от семейството у дома или ще предпочетат приятелите, или работата. На жените ѝ е дадено да се грижат за уюта в семейството.

Какво се случва в дома ни, ако всяка сутрин започне със суетене, блъскане в банята, тичане, подгонвате на децата, мъжа си или домашните любимци за нещо дребно? Но така може да мине целия ни ден …

А вечерно време, когато сили ни са близки до нула, трябва да направим още толкова много неща…..

И все още сме живи! По-скоро съществуваме в такъв непоносим режим. Често се сриваме, крещим на децата си, ругаем мъжа си, колегите или продавачите в магазина ….

Уверени ли сте, че така искате да живеете и да се чувствате?

Вие навярно се радвате, когато сутрин всички от дома бързат да напуснат къщата. Но те могат да бързат, защото не искат да слушат вашите викове и да не гледат ядосаното ви лице …

Какво да правим?

Както винаги, нека започнем промяната от себе си.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.