Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

Вечерта на 1-ви март 1950 баптистката църква Уест Енд, намираща се в град Беатрис, Небраска, е била напълно унищожена от експлозия. Самият взрив е бил причинен от изтичане на природен газ и в това няма нищо мистериозно.

Тайнствена се явява веригата от събития, които са довели до спасяването на 15 човека. Това наистина е било чудо.

Църковният хор е имал репетиция в 19:20. Всички хористи са много точни, но въпреки всичко тогава закъснели. Не успели дори да влязат в църквата, която се взривила в 19:27.

Ръководителката на хора и нейната дъщеря пианистка планирали да отидат половин час по-рано, но дъщерята заспала и двете жени закъснели.

Пасторът на църквата и жена му се забавили, защото дъщеря им разляла супа върху роклята си.

Други двама от хористите също не могли да дойдат навреме, защото автомобилите им не искали да запалят.

Останалите също били задържани от неща като писане на писма, прослушване на радиоспектакъл, завършване на домашна работа…..

Дори един от хористите, който живеел срещу църквата също закъснял.

В резултат на това всички хористи били спасени.

Едва ли е било случайно съвпадение. Та това се е случило на 15 човека. Явно тук е имало Божия намеса.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Радко мразеше да му бъркат в устата. Невъзможно бе да му се измият зъбите му. А всяка зъболекарска намеса ставаше едва след като го упояха.

Бащата на Радко реши сериозно да се заеме с този въпрос. Рано или късно този проблем трябваше да се реши.

Всяка вечер баща му изваждаше предварително приготвени картинки и обясняваше на сина си:

– Това е четка. На косъмчетата ѝ се слага паста, необходима да почисти и направи зъбите здрави. Ето това момче я слага върху зъбите си и леко търка с нея по тях. Накрая пълни устата си с вода от чашата, жабури се и я изплюва.

И без обясненията на баща си, Радко напълно разбираше какво се прави на картинките.

Една вечер Радко приближаваше малко четката към устата си. След няколко дни четката се застояваше по-дълго в устата на момчето. След шест месеца Радко сам започна да мие зъбите си, без някой да му помага.

Баща му вече го водеше при друг зъболекар, който проявяваше по-голямо разбиране и искаше да намери начин да се избегне упойката при интервенциите.

При първите прегледи при новия зъболекар, Радко стоеше на вратата и не смееше да влезе.

– Ела да видиш какво правим, – подканяше го зъболекарят.

Радко бе любопитен и след като се престрашеше оглеждаше навсякъде. Веднъж дори видя, как зъболекарят бъркаше с машинката в устата на един чичко.

Един ден се престраши и седна на зъболекарски стол.

– Какво ще правим сега? – попита го усмихнат зъболекарят.

– Ще си измием зъбите, – малчуганът искаше да покаже на мъжа срещу него, че той вече е преодолял едно препятствие.

Зъболекарят извади една четка и паста за зъби. Радко му се усмихна и си изми зъбите.

Когато за първи път зъболекарят направи на момчето цялостен преглед на зъбите, дори и рентгенова снимка, Радко се усмихваше и нещата минаха спокойно.

След година и половина Радко позволи да се поработи малко върху зъбите му, а след това вече бяха записани и запланувани нови часове при зъболекарят.

Това е един добър опит за премахване на дразнение, но да не забравяме, че всеки човек е различен. Но няма неразрешими проблеми. Нужно е само упоритост и постоянство.