Тази душевна болка на Евлоги не можеше да се дефинира точно като депресия. Той все още бе в състояние да изпълнява задълженията и въпреки всичко избираше да върви напред.

Общуваше с хората, независимо, че отговорите му не бяха особено духовити и жизнени, но дълго оставаше под одеялото и дремеше в пълна тишина. Това за него изглеждаше доста приемливо.

Успяваше да става навреме всяка сутрин, въпреки че след това използваше не пълната си сила и възможности.

Не, Евлоги не бе депресиран, но не бе и радостен, нито въодушевен за каквото и да било.

Дните си отиваха, но в него оставаше една сива празнота. Усмихваше се от време на време, но не от сърце. В него не кипеше ентусиазъм, нямаше хъс за каквото и да е.

Видя го приятелят му Продан. Забеляза унилият му вид. За нищо не го попита, а само му каза:

– Всеки ден е щедър дар от Бог и нова възможност да изживееш деня си с хваление. Господ ти е дал този ден и го е планирал специално с мисъл за теб. През всеки един ден от живота ти Той има план за теб, който винаги включва обилна доза хваление.

Евлоги махна с ръка. Все едно казваше: „Всичко е безнадеждно. Има ли смисъл всичко това?“

– Ако искаш да имаш увереността, – каза Продан, – че всеки ден участваш в Божията воля за живота си, важно е да започнеш деня си с хваление, да го изпълниш с поклонение и да го завършиш с благодарение. От сутринта до последната ти мисъл вечерта, преди да си легнеш, избери единствено да величаеш Господа и никога да не се съмняваш в Него. Ние не сме хора, които винят Бога, а такива, които Го благославят!

На Евлоги това му звучеше като натрапчиво нравоучение, но като се замисли, откри, че в думите на приятеля му имаше истина.

„Защо да не опитам, – реши в себе си той, – нищо не губя!“

Тежко време. Преследваха християните и не даваха да се събират заедно, но това не спря последователите на Христос.

Вечерта бе тиха и тъмна. Луната се бе скрила зад облаците и изобщо нямаше намерение да се показва.

По плочките на тротоара отекваха подкованите ботуши на патрули.

Малина притичваше тихо, спирайки от време на време и тъй като не виждаше нищо, до краен предел напрягаше слуха си.

Изведнъж усети как някой грубо я хвана за ръката и я издърпа към фенерчето си. Малина не го бе усетила, а сега …..

– Накъде сте тръгнали, малка госпожице? – попита грубо патрулът и още по-здраво я стисна за ръката.

Малина не искаше да лъже.

Гледаше патрула в очите, а същевременно се молеше  в ума си: „Господи, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

– Какво езика ли си глътна? – разтърси я  здраво патрулът. – Накъде си се запътила толкова късно?

Малина отвори уста и патрулът чу следното:

– Нашия Най-голям Брат е починал. Събрали са се роднините и ще четем Неговото Завещание.

Патрулът разтърси глава, погледна девойката изненадано и каза вече по-миролюбиво:

– Разбирам, това е важно нещо за рода ви, но не излизайте сама по това време. Повикайте някой да ви придружи. Вървете и внимавайте някъде да не спънете и да паднете. Тъмно е нищо не се вижда, а и вие сте без светлина.

– Благодаря ви, наблизо е.

И Малина пое привидно спокойно по пътя нататък.

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.