Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Вечерта бе влажна и студена. Продан седеше в стаята и мълчеше, а Веско непрестанно говореше. От устата му излизаше това, което силно го вълнуваше.

– „Обичай ближния си като себе си“. Разбираш ли ясно това? – попита Веско.

– Исус изгради определена връзка между нашата любов към другите и любов ни към самите нас, – тихо отговори Продан.

– Повечето от нас прекарват време мразейки нещата по себе си, а с това осакатяваме способността си да обичаме другите, – премина в настъпление Веско. – Как ще обичаш добре някой друг, ако първо не знаеш как да обичаш себе си?

Продан надигна глава, но замълча, а Веско още по-настървено продължи:

– Някои от нас се отнасят толкова ужасно към себе си! Забележи, приспособяваме се за по-малко от това, което знаем, че заслужаваме. Разрушаваме телата и сърцата си, позволяваме и на другите да правят същото. Използваме собствените си думи, за да се потискаме и угнетяваме постоянно.

– Ако обезценяваме себе си, – спокойно отбеляза Продан, – тогава неизбежно ще се отнасяте към своя съсед или близките си по същия начин.

– За да се научим да обичаме себе си така, както Бог е възнамерявал, трябва да изградим връзка с Него. Нали Той е любов?!

– Да обичаш себе си означава да приемеш, че Бог те е създал, колкото и трудно да е това, – закима с глава Продан.

– Това означава да отделяме време, за да намерим своето удовлетворение в Него и да осъзнаем, че само Той може да запълни празнотата, която чувстваме вътре, – въодушевено размаха ръце Веско.

Той закрачи из стаята, завъртя се няколко пъти кръгом и продължи:

– Бог не ни създал поради някаква си Своя грешка. Той сътвори човешкия род и видя, че „беше твърде добро“ . Нарече ни Свой шедьовър. Желанието Му е да виждаме себе си така, както Той ни вижда – обичани и ценени.

– Тогава какво ни пречи да имаме здравословна любов към себе си? – усмихна се предизвикателно Продан.

Да, наистина какво ни пречи да се виждаме през Божите очи?

Една прекрасна вечер младежите и девойките се събраха в читалището. Те щяха да беседват и разискват доста интересни въпроси като:

Кой е глава на семейството?

Чии дейности са по-важни в семейството на мъжете или на жените?

Как трябва да се устрои бъдещото семейство? …..

Разбира се младежите и девойките разказаха много случаи, на които бяха станали свидетели, потвърждавайки всеки своята гледна точка. Спорът се разгорещяваше и никой не можеше да наложи едно все приемащо се разбиране на нещата.

На Росен му писна от безполезните разисквания, за това предложи:

– Хайде да направим следният експеримент.

Всички затаиха дъх и се заслушаха в него, очаквайки някаква развръзка на случая.

– Нека най-умният от младежите се ожени за най-глупавата девойка, а младежът с най-ограничените умствени възможности да вземе най-мъдрата и разсъдлива девойка.

Някои от младежите не бяха съгласни с предложението, но гласуваха и мнозинството като на шега го прие.

Минаха години и всички наблюдаваха как се развиват двете двойки.

И какво се получи? Какъв беше резултатът?

Отново се събраха в читалището, но те не бяха вече онези буйни глави, а мъже и жени на средна възраст.

Росен се нае да коментира последствията от експеримента:

– Бано бе най- глупавия и несретен човек между нас, Той се ожени за София, скромна, но умна девойка. Трябва да се отбележи, че Бано помъдря и около София се облагороди. Спря да говори и прави глупави неща.

– Интересно как се е получило така? – попита настойчиво Нико.

– Много е просто, ще ти извади очите, Нико, – реагира моментално Младена, след което поясни. – Той често питаше жена си за съвет и внимателно слушаше забележки ѝ. Така оценявайки мъдростта у хората, Бано стана един от най-уважаваните люде в нашето селище. Започнаха да го търсят за съвет и напътствие.

– А какво стана със Гана и Виктор? – обадиха се няколко глася.

– Този случай изобщо не ми се коментира, – поклати тъжно глава Росен.

– Като си почнал, карай до край, – потупа го по рамото Камен.

– Щом казваш, – дълбоко въздъхна Росен. – Виктор вместо да помогне на жена си да се измъкне от калта на невежеството, сам се натопи в нея. А и Гана нацяло деградира. Виктор се бори неуморно с глупостта ѝ, докато накрая постепенно и той оглупя.

Все пак това е приказка.

Всъщност мъжът и жената трябва да се допълват взаимно във всички области от живота си.

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!