Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.

„Един учен купил 20 патици. Заклал една, раздробил я на парчета и с тях нахранил останалите патици.

Няколко минути по-късно той направил така и с друга патица.

И така продължил, докато останала само една, която се смята, че е погълнала останалите 19 патици“.

Тази бележка била публикувана във вестник от белгийският хуморист Робърт Корнелисън, за да се пошегува с лековерието на публиката.

От тогава фалшивите новини се наричат „вестникарски патици“, т.е. „скалъпена вестникарска история“.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.

След като влязоха Христов покани гостите. Тримата взаимно се огледаха преди да започнат.

– Господин Христов, ние не омаловажаваме вашите успехи, – каза по-дребният от гостите господин Сивков. – Но времената се менят. С новата техника, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече желанието на нашата фирма да разшири дейността си, конкуренцията ще се ожесточи . Така, че за две три години ще бъдете погълнати.

– Не и ние, – натърти Христов.

– Не бих искал да ви напомням, – започна другият от гост, господин Чернев, –  че други предприятия и фирми не издържаха и фалираха и много хора останаха без работа. Ако позволите да купим вестника ви, ще спасим вас и всички, които работят в него.

– Това заплаха ли е? – присви очи Христов.

– Ни най-малко, – изкашля се Сивков. –  но мисля, че сега е благоприятния момент за вас, да се разделите със вестника си. Дори сме съгласни да удвоим предлаганата ви първоначална сума.

– Нямам нищо лично против вас, господа, – каза Христов, – няколко мощни групировки в стремежа си да разширят влиянието си, се домогват до всеки вестник. Те нямат някакви възвишени цели, а само да задушат конкуренцията.

Чернев искаше да го прекъсне, но Христов продължи.

– Познаваме силата на печата. Тя може да създаде или погуби човека, да качва и да сваля правителства, дори да подпалва войни. Някои вестници, които имат огромен тираж, манипулират съзнанието на хората без ограничение и без да вземат върху себе си някаква отговорност.

– Предполагам, че изключвате вашето непорочно творение от тази водеща се гибелна дейност? – заяде се Сивков.

– Нашият вестник си има принципи, – гордо заяви Христов. – Опитваме се да възпитаваме хората и се стараем да направим гражданите ни интелигентни, а не прозяващи индивиди, възпитавани от смес на секс, сензации и скандални клюки.

– Но знаете ли, че много от гражданите ви обичат да гледат разголени мацета и мечтаят за тях, докато лежат до дебелата си съпруга, – каза язвително Чернев. – Секс и пари това са главните цели на човечеството. От какво се нуждаят трудовите хора? Разбира се, не от вашите морални „проповеди“.

– Не, господа, няма да получите нашия вестник, – заяви твърдо Христов.

– Повярвайте ни, – закани се Чернев, – ще ви стане ужасно горещо.

И двамата гости бързо напуснаха стаята.

Христов знаеше много добре, че никак няма да му е леко в тази борба, но той не можеше да се откаже от своите принципи, заради които го уважаваха в града.