Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.

На 11 юни 1962 г., Франк Морис и братята Джон и Кларънс Енглин успешно провели един от най-сложните планове за бягство, който някога е бил разработван.

Тези мъже изкачили вентилационната шахта и през един от комините се изкачили на покрива. Тогава триото се спуснало по покрива и отплувало от острова на гумени салове.

На другата сутрин полицаите търсели бегълците в Алкатраз, но без успех.

Директорът на затвора обяснил, че затворниците са били изпуснати поради факта, че са поставили фалшиви глави, направени от смес,  съдържаща сапун, тоалетна хартия и истинска коса, на леглата си.

С това избягалите поставили пазачите си в глупаво положение.

Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Кадрите направени с камера за видеонаблюдение, поставени в детската стая, показват, че никаква кошарка не може да запази малкия „затворник“ в детското легло, особено ако има по-голям брат.

Когато момче, чието име не се споменава, решил да поиграе със своя брат, той се сблъскал с голям проблем. Високата преградка на кошарката пречела на по-малкия брат да се измъкне.

Без да се замисля, по-големият въоръжен със столче, вмъкнал този полезен предмет в кошарката, а после показал на брат си какво да направи, за да получи свободата си.

Бягството на малкият се удало успешно. С помощта на столчето хлапето прехвърлило оградката на кошарката и след одобрителните думи на по-големия си брат се оказал в неговите обятия.

Щастливата двойка пакостници напуснала стаята в търсене на приключения.

Запознайте се, това е Хосе Мухика. Това не е средностатистически фермер или прост старец.

Този човек е известен като „най-бедната президент“ в света. Той е президент на Уругвай.

Като човек, който се грижи за народа си, той не получава баснословни суми пари. Просто си върши работата и изгражда страната си.

Хосе Мухика жертва около 90% от заплатата си в размер от 12 хиляди долара за благотворителни цели, помага на бедните и дребните предприемачи.

Хосе винаги е облечен просто. Той не се грижи  за това как да спечели повече пари, нито как да изглежда най-добре, а просто управлява страната си.

Той буквално е прекарал целия си живот в борба за страната си.

Мухика някога е бил партизанин и се е борил за правата на гражданите. Бъдещият президент два пъти е бил в затвора и 6 пъти е бил прострелян след опит за бягство.

Хосе Мухика е отказал да влезе в президентския дворец. Той решил да направи от него музей.

Днес Хосе живее във ферма заедно с жена си, където двамата отглеждат и продават цветя. Президентът кара Volkswagen Beetle от 1987 г.

За охрана той има само двама души и трикракото му любимо куче Мануел.
Президента на Уругвай смята, че той е като всички останали хора.

Във време, когато политици олигарси управляват света, историята на Хосе звучи вдъхновяващо.