В последно време стана доста модерно „да дружим с децата си“. Дори някои психолози препоръчват такъв начин на поведение, като най-прогресивен.

Много родители възприели идеята за дружбата с децата им, се стараят да я приложат  в живота си.

Но какво се случва в действителност?

Усещайки, че децата „стават неуправляеми“ родителите отиват в другата крайност, налагат твърд авторитаризъм.. Те добиват изгубеното послушание, но губят доверието на децата и отношенията им с тях се разрушават.

Родителите в някои ситуации се държат като приятели, а в други си спомнят, че те са длъжни да бъдат възпитатели. Такива „промени“ водят децата до объркване.

На родителите им е трудно да преценят, в кой момент могат да извършат преход от приятелски взаимоотношения към отношения „родител-дете“.

Не знаейки какво да очакват от родителите си, децата сами прекратяват такова „приятелство“.

Защо става така? Нима тази теория на практика е неизползваема?

Детето се ражда абсолютно безпомощно. То се развива и опознава всичко около него благодарение на родителите си. Децата зависят от възрастните физически, морално и материално.

С възрастта преминават криза след криза. Първо на три години, после на седем и т.н. В тези кризисни състояния децата се стремят да се отделят от родителите си и искат всичко да решават сами.

Проблемът се състои в това, че те имат много малък жизнен опит, който не им позволява да вземат правилното решение.

Децата не могат да коригират грешките си, това трябва да правят родителите им. За това е необходимо да има определени граници. И това е съвсем нормално. Мухите трябва да бъдат отделно от месото.

Стремейки се да съчетаят ролята на възпитател и приятел, родителите не изпълняват напълно нито една от двете.

Не се отчайвате! Вие все още имате време да бъдете приятели с децата си, но само, когато те пораснат.

Ако премине бунтът на подрастващия и децата ви поискат да бъдат приятели с вас, мога да ви поздравя. Добре сте се справили като родители.

Древните индиански племена от Южна Америка използвали картофите не само за храна, но дори им се покланяли в продължение на много години.

Преди картофът да стане известен на готвачите, французойките украсявали с него косите си и правели букети от него.

Дълго време в Германия не знаели, че картофът е полезен. Сред екзотичните растения в дворцовите цветни лехи, цвета на картофа се смятал за небивал разкош, но на никой не му идвало на ум да разкопае земята около растението и да събере корените му за храна.

В много страни картофите не се изкоренявали, за да се използват грудките им за храна, а се отглеждали заради зелените плодове, които съдържали семена.

Ето защо селяните го наричат „дяволската ябълка“ и отказват да го ядат, а в много европейски страни дори са известни „картофените бунтове“.

В Европа картофът получил признание, когато станал мощно оръдие в борбата срещу скорбута.

Опитвали ли сте някога да ядете пилешка супа, когато сте болен от грип или имате запушен нос? Не е много приятно нали? Независимо от това, колко сол или пипер сте прибавили в супата, ще имате усещане, че тя е смес от влажна кърпа и гореща вода.

Това става така, защото нашата способност да възприемаме вкуса включва в себе си и нашето обоняние.

Въпреки че на нашия език има множество нервни окончания, отговорни за усещането на пет вкуса, повечето „чисти“ вкусове оформят нашето възприятие съвсем различно.

Според количеството ядене, което попада в нашата уста, голяма порция от храната се превръща в лека микроскопична „мъгла“, попадаща в носа ни.

По такъв начин, всяка подправка и аромат, присъстващи в храната, стимулират нашите обонятелни рецептори, смесвайки възприятието с вкусовите усещания. Всичко това се обединява в кулинарен бунт на аромата и вкуса.

Нима Той имаше някаква нужда, за да направи това?

Бог го направи заради нашето спасение.

Спасение от какво? Евангелието казва: От греха.

Всеки от нас е създаден от Бога за вечен живот, но ние всички сме отпаднали от Бога поради грях.

Всичко в света, което е лошо, като смърт, страдание, мъка, загуба … има свой източник и това е греха.

Ние се намираме в упорит и разрушителен бунт срещи нашия Създател. Чрез Исус Христос Бог се яви на земята, за да ни върне към Себе Си.

Грехът не е само престъпване на заповеди, като раздразнил се, преял, домързяло го да се помоли……

В основата на греха е изборът на цел и път в живота. Много лесно е да се представи греха, като се направи паралел с човешките зависимости.

Някъде скоро четох, че алкохолизмът бил завършен бунт на своеволието.

Според мен алкохолизмът и другите зависимости са проявление на инфекция, зараза, получена вследствие на греха, действащ според създаден  от самите нас идол или такъв провокиран от света.

Това е стремеж да станеш бог без самия Бог. Когато извършваме грях ние се самоутвърждаваме.

Според Библията, човек първоначално е бил създаден с конкретни параметри и цели. “ И Бог създаде човека по Свой образ и подобие“.

Божият образ в човека е Неговата конституция. Подобието е възможността да се уподобим на Твореца, да се приближим към Него.

Това е  и Неговата цел. Докато човек върви по правилния път той може да бъде свободен.

Но хората искат сами да управляват живота си. Резултатът е плачевен, обезобразяване на нашето собствено духовно и психо-физическо естество.

Щом човешкия дух се отвърне от Бога, той атрофира. И душата става зависима не от духа, а от тялото. Но тялото не може самостоятелно да поддържа живота и става зависимо от света.

Разберете, не някакви невинни удоволствия и „природни инстинкти“ забранява Библията. Тя слага граница на своеволието и води към свобода, която е била загубена от Адам, но ни е дарена от Исус Христос.