Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….

Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.

В дома на Петър и Мария растяха две малки деца, момче и момиче. Те бяха добри родители и им се искаше да ги възпитат правилно.

Днес времето беше дъждовно и децата тихо си играеха в стаята с играчките. Всяко от децата бе избрало и си играеше с играчката, която му харесваше най-много.

Скоро тишината бе нарушена.

– Дай ми това, – протегна ръце към играчката на сестра си Михаил.

– Няма, – Дора притисна играчката до гърдите си и даде гръб на брат си.

Обстановката беше напрегната. Ако оставеха децата сами да се разберат, щеше да се стигне до дърпане на коси и разменяне на удари.

Петър погледна дъщеря си и каза съвсем спокойно:

– Дора, ти доста си поигра с камиончето, сега можеш да го дадеш на Михаил да играе.

Момиченцето нацупи устни и погледна настрани недоволно.

Петър взе нежно Дора на ръце и побутна с ръка камиончето към сина си. След това се обърна към Дора и каза:

– Харесва ли ти, когато татко си поделя с теб сладоледа?

Момиченцето прегърна баща си, погледна го с широко отворени очи и каза:

– Да.

– Добре! Тогава подели играчката си с Михаил, а по-късно той ще я сподели с теб. Договорихме ли се? Можеш ли сега сама да му подадеш камиончето?

Дора взе играчката и внимателно я подаде на Михаил, който през цялото това време не помръдваше и стоеше с ококорени очи.

– Ти си умница, Дора, – каза Петър.

Дора наведе срамежливо глава надолу, а по бузите ѝ избиха издайнически червени петна.

Петър се обърна към сина си каза:

– Мишо, сега ти можеш да благодариш на сестра си.

По лицето на Михаил се разля щастлива усмивка. Той погледна сестра си и нежно ѝ каза:

– Благодаря.

Дора топло погледна брат си, а след това се обърна и се усмихна на баща си. Тя усети, че е направила нещо правилно и остана доволна от постъпката си.

Радостина подсмърчаше тихо. Свали ръка от устните си и допря я до сърцето си. Чувстваше се съкрушена. Стисна здраво устни в опит да не се разридае. Когато това не даде резултат, тя сложи слънчевите си очила. Отиде до една пейка и се отпусна на нея, а през цялото време тихичко плачеше.

– Мамо? – повика я Маги и се приближи до пейката.

Радостина притисна ръка до устните си. Това, на което бе станала свидетел преди малко силно я разтърси. Майка бе разделена от детето си. То пищеше и искаше да се върне при нея, а жената безпомощно протягаше ръце към рожбата си. Не можеше да обясни нищо на дъщеря си, беше останала без думи от видяното.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита Маги незнаеща какво да прави.

– Нищо, – отвърна Радостина.

– Искаш ли да те закарам до в къщи?

Радостина отрицателно поклати глава. Още не можеше да си тръгне, краката не я държаха.

Дъщеря ѝ поседя до нея за малко. После, изглежда, засрамена попита:

– Ти тук ли ще седиш?

Това нейно „притеснение“ никак не се хареса на майка ѝ. Радостина избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

– Да. Ще остана за малко тук.

Едва бе изрекла това и сълзите отново бликнаха от очите ѝ.

Маги изправи гръб и се обърна. В този момент Радостина разбра, че дъщеря ѝ не знае как  да реагира. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво се нуждае тя, а можеше само да я прегърне или да я хване за ръка, както Радостина бе правила това толкова пъти, когато ролите бяха разменени.

До сега Радостина бе тази, която даваше утеха, но не я получаваше. Маги нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация и това бе още една причина за сълзите на Радостина.

Нали децата се учеха от примера на родителите си? Защо Маги не бе научила нищо? Изглежда Радостина се бе провалила като учител. Бе дарявала утеха, но не бе научила дъщеря си да дава такава на другите.