Йоханес Брамс се бореше да намери точните думи за музиката, която пишеше.

Тогава през февруари 1865 г. той получава лоша новина:

– Майка ти умира!

Той бе съкрушен, защото не можеше да се види с нея, преди тя да умре.

Смъртта ѝ повлия драматично на Брамс. Борейки се с депресията, той се обърна към музиката, която се опитваше да довърши.

Не бе религиозен човек, но намери вдъхновение в Библията.

Това, което написа стана неговия Германски реквием.

Първото пълно представяне на това произведение се състоя на Разпети петък 1868 г. в Бременската катедрала и имаше голям успех.

Най-трогателният момент беше четвъртата част наречена „Колко са прекрасни жилищата ти“. Този текст, вдъхновен от Псалм 84, описва колко е хубаво да дойдем в Божието присъствие, където намираме мир и почивка.

Така по свой собствен начин Брамс кани слушателите да се съсредоточат върху Бога.

Едно от силните неща на този и други псалми е, че те могат да донесат утеха, когато имаме нужда от насърчение.

Дори нерелигиозен човек като Брамс осъзнава:

– Трябва да се съсредоточа върху Бог, само в Неговото присъствие ще намеря всичко необходимо.

Бог е с нас. Можем да Го призовем по всяко време за всичко, от което имаме нужда.

Нека желанието ни бъде да влезете в присъствието Му, защото Той отнеме всяко бреме и тревога.

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

В един малък град имаше много магазини за дрехи, обувки, мебели, книги, ….., но един от тях бе доста странен.

В него се приемаха счупени и повредени вещи, а срещу тях получаваха нови или каквито им бяха необходими.

Там можеха да се разменят не само вещи, а и лошо отношение с добро, провали с милост, безпокойство с надежда, бреме с радост и мир, ….

Този магазин бе винаги отворен, а продавачът бе винаги на разположение на клиентите. Дори можеха да си поговорят с него.

Лошото бе, че повечето хора не знаеха, че съществува, За това трупаха стари неща, които не им трябваха и не биха използвали.

Ех, да знаеха!

Малкото, които знаеха за този чуден магазин, казваха на други:

– Не трябва да задържате това, което не работи. Идете в този магазин и го разменете. Ще получите нови и по-качествени неща.

Тези, които се съмняваха говореха обезсърчително:

– Може би там трябва нещо да се доплаща или да се прави!

– Не, не е нужно, – казваха тези, които познаваха и самия продавач. – Там всичко е безплатно. Просто трябва да си го вземете.

Повечето смятаха:

– Това е някаква реклама.

– Кой ще е толкова луд да даде вземе нещо негодно и да ти даде ново?

Посетилите този магазин настояваха:

– Отидете и се убедете сами.

Но повечето клатеха глава и не отиваха. За тях това бе невъзможно. За това трупаха счупени и ненужни неща и едва се оправяха из лабиринтите образували се от този боклук.

Сара много обичаше вещите, особено дрехите си. От купища „изгодни сделки“ се бяха натрупали доста ненужни неща.

Тя се стараеше да следва модните тенденции на деня. Искаше да си купува всичко, което и другите имаха.

Един ден Сара осъзна:

– Колко голям е станал купът. Няма къде да ги побера. Не е останало място за нови неща.

И тя реши да направи експеримент със себе си:

– Отказвам се да си купувам дрехи и обувки за една година.

Това не бе напразно. Сара научи много за тази една година.

През това време осъзна нещо много важно:

– Вещите са бреме за мен. Като гледам съседите, които усилено се трудят за къде по-малко, разбирам, че моя „недостиг“ изглежда неуместен.

Един ден дори перифразира думите на апостол Павел:

– Въпреки огромният социален натиск да консумирам безкрайно много, Исус ме освободи. Така че трябва да остана твърда и да не позволявам отново да трупам купища ненужни вещи.

Тя започна пак да купува дрехи, но сега по-добре оценяваше красотата и качеството им. Започна да прахосва по-малко. Гардеробът ѝ смали размерите си, а живота и стана по-пълноценен, защото сега погледа ѝ бе фокусиран към Твореца на всичко.

Не позволявайте на нищо да ви попречи да обичате Бога и да се приближавате към Него.