Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Методи се превиваше от смях и не можеше да се спре.

Брат му Стойко го изгледа подозрително и попита:

– Какво ти става?

– Днес отидох в лекарския кабинет, защото не се чувствах добре, – отговори през смях Методи.

– И какво е смешното тук? – повдигна рамене озадачен Стойко.

– Медицинската сестра ми подаде термометъра, за да измеря температурата си, а …, – продължаваше да се хили Методи, – вместо да го поставя под мишницата или в устата, държах го в ръка. И когато тя го поиска. Погледна го и каза изненадано: „Нямаш температура, но ти гориш!“

– Как ще имаш, като не си го сложил на правилното място, – укори го Стойко. – Така, както си го поставил, си измерил температурата на стаята.

– Да, де, – понамали смеха Методи. – Термометърът не бе счупен или неефективен, просто не бях го използвал по правилния начин.

– Така, – започна да го поучава Стойко, – ако държиш на разстояния Библията от себе си, ще пропуснеш силата и истината, която тя ти предлага.

– Ти пък намери с какво да сравняваш …, – махна с ръка Методи.

– Ако искаме да бъдем и да правим това, което Бог желае от нас, – продължи съвсем спокойно Стойко в същата посока, – трябва да подходим към Библията с правилните инструменти и намерения.

Наум седеше над разтворената си Библия и се бе умислил.

Станко го съзря, усмихна му се и попита:

– Да не са ти потънали гемиите?

Наум го погледна сериозно и поясни:

– Виж, когато Исус каза на Марта: „Брат ти ще възкръсне“, Марта бе права. Да, Лазар щеше да възкръсне отново при бъдещото възкресение.

– Но тя пропусна факта, че въпросът на Исус не беше просто за вярата в една идея, а за вярата в Личност, – поклати глава Станко.

– За нас е по-лесно да вярваме във всички правилни неща за Исус, отколкото да Му вярваме, – констатира Наум.

– Цялата информация, която сме научили за Бог, е създадена с една цел … , – повдигна вежди Станко.

– Честно казано, – заора с върха на обувката си в земята Наум, – по-малко имаме нужда от данни или информация, отколкото от опит с Бога, към Когото те сочат.

– Прав си, – извиси глас Станко, – Цялото четене на Библията и цялото богословие, върху което размишляваме, е предназначено с една основна цел – да ни доведе до връзка с Него.

– За това и основният въпрос не е „Знаете ли за Него?“, а „Познавате ли Го?“, – плесна с ръце Наум

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.

Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.