В дома на Петър и Мария растяха две малки деца, момче и момиче. Те бяха добри родители и им се искаше да ги възпитат правилно.

Днес времето беше дъждовно и децата тихо си играеха в стаята с играчките. Всяко от децата бе избрало и си играеше с играчката, която му харесваше най-много.

Скоро тишината бе нарушена.

– Дай ми това, – протегна ръце към играчката на сестра си Михаил.

– Няма, – Дора притисна играчката до гърдите си и даде гръб на брат си.

Обстановката беше напрегната. Ако оставеха децата сами да се разберат, щеше да се стигне до дърпане на коси и разменяне на удари.

Петър погледна дъщеря си и каза съвсем спокойно:

– Дора, ти доста си поигра с камиончето, сега можеш да го дадеш на Михаил да играе.

Момиченцето нацупи устни и погледна настрани недоволно.

Петър взе нежно Дора на ръце и побутна с ръка камиончето към сина си. След това се обърна към Дора и каза:

– Харесва ли ти, когато татко си поделя с теб сладоледа?

Момиченцето прегърна баща си, погледна го с широко отворени очи и каза:

– Да.

– Добре! Тогава подели играчката си с Михаил, а по-късно той ще я сподели с теб. Договорихме ли се? Можеш ли сега сама да му подадеш камиончето?

Дора взе играчката и внимателно я подаде на Михаил, който през цялото това време не помръдваше и стоеше с ококорени очи.

– Ти си умница, Дора, – каза Петър.

Дора наведе срамежливо глава надолу, а по бузите ѝ избиха издайнически червени петна.

Петър се обърна към сина си каза:

– Мишо, сега ти можеш да благодариш на сестра си.

По лицето на Михаил се разля щастлива усмивка. Той погледна сестра си и нежно ѝ каза:

– Благодаря.

Дора топло погледна брат си, а след това се обърна и се усмихна на баща си. Тя усети, че е направила нещо правилно и остана доволна от постъпката си.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

В един град имало много мъдър съдия. Веднъж на вратата на съдията почукал някой. Когатото съдията отворил вратата, влязал младеж, който изглеждал малко болнав.
– Влез момче, – поканил го съдията, – кажи ми какво те води при мен. Не забравяй, че аз съм съдия и мога само да съдя.
– Това ми и трябва, – казало момчето. – Аз имам брат, една година по-голям от мен. Понякога изпадам в особено състояние и започвам да декламирам поезия, пея красиви песни, разказвам интересни и прекрасни истории ….
– Но това е много хубаво, – казал съдията. – Не разбирам, защо си дошъл при мен?
– Проблема се състои в това, че брат ми записва и запомня всичко, което съм говорил, а после го представя за свое. Това, че той не е създал тези стихове и песни, аз не мога да докажа, защото когато съм в такова състояние не помня нищо. Това не ме безпокоеше много, докато двамата не се влюбихме в едно и също момиче. Тази девойка предпочете брат ми, защото той ѝ четеше мойте стихове, пееше ѝ песните, които съм създал и постоянно ми се присмиваше. Бих искал да възстановите справедливостта.
Мъдрият съдия скри усмивката си в брада си:
– Даже не знам как да ти помогна. Брат ти се е възползвал от твоето състояние за свои лични цели. Нека направим така. Аз ще ти дам моята книга „Законите на нашия град“. Това е много древна и ценна книга. Благодарение на нея градът ни процъвтява, а жителите му са щастливи. И ти ще станеш мъдър и щастлив.
Младежът погледнал големият том:
– Дори не зная как да използвам това. С помощта на тази книга, няма да мога нищо да направя, аз нямам никакви умения за това. За какво ми е чужда мъдрост?
– Ето виждаш ли, ти не можеш да използваш чуждо за свое благо. Ти каза, че твоят брат няма никакъе талан, няма елементарни творчески навици. Отдели се от него, за да няма той достъп до теб, когато в такова състояние твориш, а момичето помоли да ти помагне, когато си в такова положение, женският инстинкт ще бъде на твоя страна.
Момчето така и направило. След време време мъдрият съдия срещнал отново юношата.
– Как си сега? Как вървят нещата при теб? – попитал съдията.
– Всичко е много добре. Момичето се влюби в мен и ние скоро ще се женим. Аз започнах да припечелвам, като чета мои стихове в механата. Тя не можа да прости на брат ми за лъжата. Искам да ви попитам: Защо предложихте такъв вариант за въстановяване на справедливостта?
– Е, аз съм съдия. Възприех проблема през очите и опита на съдия. Твоят брат е крадец. Ако това е така, той заслужава наказание. Тъй като той е взел нещо нематериално, наказанието би трябвало да бъде съответстващо. Според мен, на всеки човек това, което му е нужно се дава от Бога, в пълна мяра. Но някои не разбират това и смятат, че не им е дадено достатъчно, за това вземат чуждото, едва дишайки под тежестта на това „чуждо“. Когато човек седи на своето място, той създава около себе си свят пълен с хармония и щастие, а когато се намира на чуждо място, той сее около себе си беди и нещастие.

Малка групичка от юдеи се бе събрала на площада.
– Знаете ли, че Исус днес е дошъл във Витания, – каза един от мъжете.
– Ние бяхме при Марта и Мария, да ги утешаваме. Нали брат им Лазар умря, – каза една жена. – При нас дойде едно момче и каза, че Исус идел. Марта скокна и тръгна навън.
– С няколко жени и неколцина мъж тръгнахме след нея, – добави една жена от тълпата, – да ѝ помогнат, ако има нужда от нещо. После я видяхме да ти тича по пътя към група хора. Начело вървеше мъж, за който някой от нас само прошепна: „Исус, Исус е дошъл ….“
– Когато приближихме, – обади се друг мъж, – чухме Марта да казва: „Господи, да беше Ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде“.
Тогава другите, които бяха там, си спомниха как се бяха развили събитията след тази среща.
Исус бе казал:
– Брат ти ще възкръсне.
– Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден, – бе откликна Марта.
– Аз съм възкресението и живота. – отговори ѝ Исус, – който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?
– Да Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който има да дойде на света, – изповяда смело вярата си Марта.
И като каза това Марта отиде скришом при сестра си Мария:
– Учителят е дошъл и те вика.
Мария щом чу това, скочи и отиде при Него.
Исус още не беше влязъл във сeлото. Той беше останал на мястото, където го посрещна Марта.
А юдеите, които бяха с Мария в къщaта и я утешаваха, като видяха, че тя стана бързо и излезе, отидоха подире й, като мислеха че отива на гроба да плаче там.
Мария дойде до Исус, падна пред нозете Му и рече:
– Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.
Исус, като видя, че тя и юдеите плачат, разтъжи се в духа си, смути се и каза:
– Где го положихте?
– Тук, Господи, дойди и виж.
Исус се просълзи. Някой от присъставащите каза:
– Виж колко го е обичал!
– Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре? – обади се друг.
Исус като тъжеше, приближи гроба. Това беше пещера, на която бе привален камък.
Исус се обърна към хората и каза:
– Отместете камъка!
– Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба, – каза Марта.
Исус се обърна към нея:
– Не рекох ли ти, че ако повярваш ще видиш Божията слава?
И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече:
– Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.
Като каза това, извика със силен глас:
– Лазаре, излез вън!
Умрелият излезе, с ръце и нозе повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза:
– Разповийте го и оставете го да си иде.
Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли и видяха това що стори Исус, повярваха в Него.