Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Рени сподели:

– В моя квартал има една жена. Никога не съм я срещала, но има едно нещо, което ме привлича в нея.

– И какво е то? – побърза да се обади нетърпеливата Магдалена.

– Това е борбата ѝ, непременно да завърши добре, – отговори Рени.

– Инвалид ли е или поради старост едва ходи? – заинтересува се Нора.

– От физическа гледна точка не е прегърбена, нито има някакъв явен недъг, – уточни Рени.

– Тогава за каква борба става дума? – полюбопитствува Кремена.

– Тя е с двадесет години по-голяма от мен, – започна да обяснява Рени. – Кара постоянно колело. Облечена е в защитна екипировка. Издържа по-дълго на бягане от мен, но кара без удоволствие.

– Каква е целта ѝ? – учуди се Бояна.

Рени само повдигна рамене и добави:

– Не знам дали тренира за състезание, опитва се да намали времето си или да изпревари залеза, но енергията, концентрацията и скоростта ѝ показват, че има такава. Ден след ден, приблизително по едно и също време, по един и същ маршрут, тази жена е там, противопоставяйки се на нормите за своята демографска група и извличайки максимума от този сезон от живота си в най-добро възможно здраве.

Христина се усмихна:

– Това ми напомня, че макар повечето от нас да прекарат последния сезон с желание да преместят календара напред, един различен път може да е полезен за нашето настояще и в идните дни.

Рени повдигна вежди:

– Не разбирам какво имаш в предвид.

Христина махна с ръка:

– Вместо да се крием под завивките, по-добре е да действаме. Живота ни на християни ни призовава към изграждане на издръжливост, дисциплиниране, подобряване на характера. Не ме разбирайте погрешно. Някои дни са еднакви движение по една и съща улица, по един и същ маршрут, отново и отново. Такава дейност води до трансформиране на самата ни природа. От тази гледна точка краят на нещото е по-добър от самото началото.

Вие сте призовани и подготвени за страстно преследване.

Излезте от завивките!

Станете от дивана!

Бог ви насочва да се стремите към добър завършек още днес.

Младен сподели:

– Болката е странно нещо, нали? Искам да кажа, ако си като мен, просто искаш тя да свърши в момента, в който започне. Същото е и с тъгата.

– Да, но в болката и тъгата се крият красота и мъдрост,- повдигна вежди Орлин.

– Живях и се борих с тежка депресия повече от 20 години, – въздъхна Младен. – През този период не можех да си спомня какво е да си щастлив. Не знаех защо изобщо съм жив. Това напълно ме изтощаваше, но Бог ме освободи от всичко това.

– Интересно, не знаех, – повдигна рамене Орлин.

Двамата се познаваха отскоро. Бяха се запознали в църквата.

– Без депресията вероятно нямаше да се занимавам с музика, – продължи Младен. – В тези борби научих много за себе си. Открих грешките си, слабостите си. Научих се да бъда състрадателен, да бъда емпатичен и това ми даде голяма любов към неудачниците, както хората, така и животните.

– Повечето хора крият чувствата или емоциите си в тези тъжни моменти – отбеляза Орлин – и отказват шанса да станат по-пълноценни човешки същества.

– Виждаш ли, отчаянието е силно свързано с надеждата, – усмихна се Младен.

Търсете лъча надежда във всички обстоятелства, в които се намирате.

Той е там.

И един ден ще погледнете назад и ще видите надеждата, която е била там през цялото време.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Велко бе изпаднал в безизходица. Бе обезсърчен. Чувстваше се безсилен.

Дядо Стефан го погледна и го предупреди:

– Отчаянието може да бъде опасен сезон, но то е време и за развитие. Време, в което се учим да се доверяваме на Бог, да се облягаме на Неговото Слово, да разчитаме на Неговите пътища. Изборът е твой.

– Лесно е да се каже, – навъси се Велко, – но как да избера мъдрия път.

– Облекчението ще дойде, това е Божието послание за теб, – насърчи го дядо Стефан.

– Чувствам се унищожен в тази борба, – въздъхна Велко.

– Тогава нека Бог отприщи силата си в теб, за да се изправиш срещу това, – пожела му старецът.

– Де да можеше всичко да е толкова лесно, – гласът на Велко звучеше не много обнадеждаващо.

– Измести фокуса си от предизвикателствата и размишлявай върху силата на всемогъщия Бог, – плесна с ръце старецът.