Крум кипеше:

– Какво ни кара да грешим? Какво е това, което поражда съмнение у нас?

– Сърцето, – кратко отговори приятелят му Павел.

– Аз мислех, че проблем в нашата борба срещу греха е липса на вяра, – смутолеви несигурно Крум. – Добре, някои хора са чули добрата новина за Исус, но защо се колебаят?

– Привързаността им ги ограничава, – отговори Павел.

– Искаш да кажеш нашите чувства ли? – попита Крум. – Как става това?

– Много просто, – усмихна се дружелюбно Павел, – винаги правим само това, което искаме.

– Това означава ли, че правим само неща, които харесваме или предпочитаме?

– Просто нашите действия следват преобладаващото желание на сърцето ни, – повдигна рамене Павел.

– Ако Бог не заема място в нашите сърца? – ококори очи Крум.

– Сърцата ни не са отдадени напълно на Господа, – поклати глава Павел. – За това грешим, съмняваме се и се борим с вярата си. От там и бавно напредваме.

– Тогава как можем да победим греха и да живеем за Бог? – зададе следващия си въпрос Крум.

– Това става единствено чрез Словото. Само То може да промени сърцата ни и поражда желание у нас, да живеем нов живот.

– Как ? – недоумяваше Крум.

Павел продължи:

– Размишлявай върху всичко, което Бог е направил за теб в Христос. Радвай се, че твоите грехове са простени чрез кръвта на Божия Син. Наслади се на истината, че си осиновен в Божието семейство.

Крум само въздъхна, а Павел добави:

– Когато направиш това, в сърцето ти ще оживеят нови чувства, които се пораждат от Божието Слово.

Крум нищо не каза, но явно имаше над какво да размишлява през следващите дни.

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Петър Христов бе предприемач в строителния сектор.

Един ден се случи така, че този човек фалира.

Неговият приятел Никола го посети в дома му и го завари в момента, когато Христов напускаше къщата си.

– Какво става, Петре? Разбрах, че си загубил фирмата. Как стана това?

– Помогнах на Пламен Петров да създаде нова компания.

– Какво? – Никола бе потресен. – Защо помогна на конкуренцията да започне нова компания.

– Просто исках да направя това. Прави ме щастлив. Освен това вярвам, че Бог може да ни даде повече, отколкото ти и аз можем да спечелим заедно.

Ако мислим за намиране на щастие в работата или кариерата си, никога не трябва да се фокусираме върху ограничен набор от позиции или възможности. Защото тогава започваме да мислим от гледна точка на недостига и конкуренцията.
Всичко завършва с борба с тези, които те конкурират.

В работата си е по-важно да гледаме към призива и обслужването.

Опитайте се да бъдете щастливи, като служите, обичате и благославяте, тогава ще имате радост във всяка работа, на всяка позиция и при всякакви обстоятелства.

Можем да живеем от това, което Бог ни дава и от Неговата благодат.

Това осъзнаване на Петър му даде свободата и възможността да не се чувства застрашен.

Той помогна на колегата си, защото искаше да му служи.

Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.