Стоян взе нож, но болта се оказа упорит и не помръдна.

Сграбчи отверка близо до него, но тъй като тя бе по-голяма от главата на болта,, резултата бе същия.

– Няма как, – каза си той, – ще трябва да отида до работилницата и да поискам ключ 17.

Стоян се усмихна и добави:

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота ни. Дали това ще бъде мъдростта, когато се изправим пред голямо решение, волята да прекъснем лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се изправим пред невъзможна ситуация с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за пълноценен и благословен живот.

Като влагаме надеждата си в Господа ние получаваме достъп до безкрайна кутия с инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправяме.

Когато ни е дадена сила отгоре, винаги живеем в победа!

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Ако погледнем на живота през очите на Бог и Той ни открие, как вижда този свят, ние започваме да гледаме на всичко със съвсем други очи. На това ни учи молитвата.

Тук не е важно какви умствени усилия полагаш. Не можеш да мислиш за нещо добро, ако сърцето ти не го приема. Важна е „атмосферата“ на молитвата.

Ако сравним нашето сърце с механизъм, състоящ се от болтове и гайки, можем да кажем, че молитвата променя тези болтове и гайки, т.е. ремонтира механизма, с помощта, на който работи сърцето.

Молитвата ти открива хората, дава надежда и търпимост към другите. Дава озарение, след като ти се изпълниш с благодат, чрез която започваш да оказваш влияние на хората, без да говориш много думи.

Разказват за един старец, който навсякъде ходел с малък съд с масло. Когато минавал през врата, която скърцала, той вливал малко от маслото на пантите ѝ, а когато трудно се отваряла, затягал болтовете ѝ и ги смазвал с маслото. И така той улеснявал пътя на тези, които вървели след него.

Хората го наричали странен и ненормален, но старецът напълвал съда си с масло, когато свършел и смазвал тези и други места, които му попадали под ръка.

Има хора, чийто живот скърца и безжалостно трещи ден след ден. Нищо не им се отдава. Те се нуждаят от елей на радост, нежност или внимание.

Имаш ли ти свой собствен съд с масло?

Тогава бъди готов да окажеш помощ на своя ближен още в ранно утро. Ти можеш да го ободриш и утешиш, това има голямо значение, особено за падналия духом.

В живота си ще срещнем много хора, с някои от тях можем да не се видим повече, но елеят на милосърдието, ако смекчи жестоките ръбове на живота, може да ги направи податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителя.

Кулата-капсула „Накагин“ е била построена в 1972 г. по проект на японският архитект Кишо Курокава.

Зданието се явява пример за японски метаболизъм, движение в архитектурата и градоустройството, която се е появила през 1950 г. в противовес на функционализма.

За зданията в стил метаболизъм е характерна сякаш някаква незавършеност и откритост на структурата за „диалог“ с изменящата се градска среда.

Построеното, в токийския район Гинза, здание се състои от 140 капсули-модули, които в разни комбинации са съсредоточени около два носещи стълба.

Размерът на всеки модул е 2,3 х 3,8 х 2,1 м. Те се крепят към опората само на четири болта. Височината на дома е тринадесет етажа.

През 2007 г. живущите в „Накагин“позовавайки се на ограничените условия и наличието на азбест в строителството на сградата, гласували за разрушаването ѝ.

Желаейки да спаси своето творение Курокава предложил проект за мащабна реконструкция на кулата.

Планът за реконструкция бил подкрепен от основните архитектурни асоциации в Япония, Японския институт по архитектура, но поради големите финансови разходи, работата така и не започнала.

След това болшинство от живеещите там се изнесли и изоставили своите апартаменти.