Цвятко Василев  се изкачваше по едно стръмно стълбище. Едва ли би се изкачил по него, ако не го теглеше любопитството натам. Дори болките в ставите не го спряха от взетото решение.

Две момчета го задминаха и се скриха зад една желязна врата. Той ги последва и плахо надзърна през отворената врата. Видя много млади хора седнали пред компютри.

Една жена го посрещна приветливо:

– Заповядайте, господине!

– Аз само така, …- смотолеви объркано Цвятко.

Жената се усмихна:

– Заповядайте! Може би ще откриете нещо интересно за себе си.

Цвятко се загледа в един от мониторите със суеверен страх. Такова нещо по негово време нямаше. Повече четяха книги, ходеха от време на време на кино, когато дойдеше някой нов филм, но това определено беше нещо ново за него.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попита жената.

– Не знам как да ви обясня, – започна несигурно Цвятко. – За първи път попадам в подобна зала….

– Все от някъде трябва да се започне, – окуражи го жената.

– Защо идват младежите тук? Какво ги привлича?

– Започвате с много трудни въпроси, – отново се засмя жената. – При нас идват и по-възрастни хора. Младежите идват, за да поиграят, а по-възрастните да изпратят някое съобщение или да си побъбрят с някой, който е много далече от тях. Мислех, че вие сте дошли за това.

– Не, дойдох да видя какво представлява мястото, което привлича толкова моя внук.

– Имаме различни игри, а младите много се увличат по тях. Вероятно и внукът ви идва за това тук.

– Той ми каза, че идвал да говори с французин, германец….

– О, това е нещо обичайно за тях, – поклати глава жената.

– А може ли момче да се увлече по непознато момиче, – малко притеснено попита Цвятко.

– Може. Получава се така наречената виртуална любов, но при нея има много заблуди и даже лъжи. Който е достатъчно обигран ще долови лъжата, но който е наивен може и да се подведе.

– А защо млад човек предпочита тази виртуална любов?

– Според мен е поради самотата, която изпитват. Тъй като не намират партньор в средата , където живеят, търсят го по интернет.

– А това не е ли много рисковано?

– В света има хора, които се представят за едно, а са съвсем друго. При такива виртуални връзки човек може да попадне на фалшифициран образ. Първоначално идва ентусиазма, а след това и огорчението.

– И какво излиза, че и най-новите електронни постижения не могат да преодолеят самотата?! – констатира Цвятко.

– Не само не я преодоляват, но и я задълбочават. Интернетът е предимно за делови връзки, бързи съобщения и професионално добиване на знания.

– Казах ви, че се притеснявам за внука си. Любознателен е, интересува се от много неща, чете и се развива интелектуално, но е много самотен.

– Не се страхувайте за него, щом е любознателен, тук ще намери информация по интересуващите го въпроси, ще се срещне с приятели и ще беседва с тях по интересни теми. Пазете го от другите капани и съблазни в живота, които водят до пристрастяване, отнемат здравето и разрушават психиката на човека.

– Много ви благодаря, че ми отделихте време и поговорихте с мен стария човек, за неща, които ме тревожеха. Вие бяхте много искрена и честна спрямо мен. Бъдете винаги така отзивчива.

– Благодаря ви, – жената бе трогната от думите на Цвятко. – Пак заповядайте някой ден, може да научите много нови неща.

– Може би някой ден ще ви посетя.

Най-старият посетител на интернет клуба си тръгна дълбоко замислен.

“ Боже, колкото светът технически отива по-напред, толкова младите стават по-самотни“, – помисли си с тъга Цвятко.

Около година по-късно, след дългото пътуване на „Бийгъл“ Чарлз Дарвин е имал странна болест, която го бе измъчвала до края на дните му.

Три часа след хранене започвали много силни коремни болки, които преминавали в ужасно гадене. Скоро след това той започвал да повръща, което напълно го лишавало от сили.

От време на време, състоянието му се е влошавало толкова много, че той ставал почти инвалид. Най-ужасното е, че ние все още не знаем причината за болестта му.

Въпреки, че всичките му приятели мислели, че Дарвин е хипохондрик, съвременни лекари по-късно му поставили диагноза синдром на циклично повръщане.

Може ли в днешно време да се направи точна диагноза на Дарвин? Лекарите не са успели да направят нищо в тази насока.

Дали пътуването му по море е причина за това заболяване? Само Бог знае.

Според ново изследване, за месеците прекарани в ниска околоземна орбита, астронавтите стават все по-високи, но след завръщането си на Земята постепенно се връщат към предишните си размери. Също така след полет у астронавтите възниквал проблем с гръбнака.

В хода на изследването, шест астронавти на НАСА, всеки от които е бил между четири и седем месеца на Международната космическа станция, три пъти е бил подложен гръбначния му стълб на ядрено-магнитен резонанс: в навечерието на полета, веднага след завръщането им от полет и два месеца по-късно.

Сканиранията показали, че по време, когато са били в космоса, мускулите поддържащи гръбначния стълб са атрофирали. Масата на тези мускули е намаляла с 19 %.

След два месеца те са успели да възстановят само 2/3 от масата на мускулите преди полета. Всичко това четири пъти е увеличило риск от дискова херния в астронавти в сравнение с контролна група.

Освен това астронавтите пораствали с пет сантиметра, но след завръщането си тази разлика изчезвала.

Около 70% от астронавтите на НАСА се оплакват от дискомфорт в гръбнака само след няколко дни, когато летели в космоса. У 50%  се наблюдавали болки в гърба след завръщането им на Земята.

Обикновено тези усещания се обяснявали с подуване на гръбнака след като на него преставало да действа теглото на тялото.

Но томографията не давала никакви признаци за такова подуване. След допълнителни изследвания се изяснило, какво точно става с гръбнака на астронавтите.

Редица проблеми могат да се избегнат, ако в програмата на астронавтите се включат укрепващи гръбнака упражнения, които били разработени за пациенти на земята с аналогични разтройства.

В градината има много магнолии. Този храст не влияе особено на останалите растения в градината. Цветовете му не се набиват на очи. Те вехнат почти незабелязано.

Но когато погледнеш цветчетата под лупа, можеш да забележиш, колко са невероятни. Всички тичинки се виждат съвсем ясно и върху всяко розово венчелишче са разположени малки червени точки. Това е едно прекрасно цвете.

Когато погледна магнолията, се питам: По какъв начин Бог гледа на нас. Той ни познава толкова добре, че знае всички косми на главата ни.

В този свят има много причини да се чувстваме незначителни, незабележими и изплашени, но всъщност ние сме много ценни за Бога.

Когато болките в този свят заплашват да ограбят радостта ни, нека си спомним, че Бог ни познава и обича.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“