Така както се отнасяме към себе си и другите, по такъв модел ще изграждаме отношенията си и с Бога. Ако смятаме, че можем да се взема в ръце и да поправим нещата, това ще очакваме и от другите, ще го осъждаме и обвиняваме себе си, ако е налице неуспех.

Нашата любов на този етап е условна, длъжни сме и другите също, независимо от това дали ние или те можем да го направим.

Такова отношение към самия себе си и другите не довежда до смирение и прошка, но за това пък пришпорва нервно и жестоко.

Ако разберем, че можем много малко и почти нищо сами, тогава ще разбираме по-добре и другите. Ще престанем да ги осъждаме. И ще осъзнаем, че сме в една и съща лодка с тях. Става ни ясно, че този, който ни е обидил или наранил не го е направил поради злоба, а поради някаква причината, която не виждаме и не знаем.

Можем ли да влияем на емоциите си и чувството на обида?

Има алтернативен път. Приемете прощението на Бога и Неговата любов . И Му кажете:

– Господи, заставам пред Теб такъв, какъвто съм. В мен има негодувание, обиди, гняв, тревога, болка и страх. До сега съм се опитвал да заслужа прошка и любов, но разбирам, че така не мога да продължавам. Помогни ми, защото съм безсилен и не мога сам да се променя!

Позволете на Бог да ви обича, дайте Му възможност да действа във вашия живот.

В съвременното общество критичните дни на жените остават тема табу и не могат да се явяват причина, за да се правят отстъпки по това време в работата.

Въпреки това някои британски компании възнамеряват да въведат нови правила, според които жена може да ползва почивка в първите дни на цикъла си. Може би това наистина е необходимо на работещите жени.

Трудно е да си представим, че шеф и то мъж ще реши да приложи такива правила, за да „се приспособи към естествения цикъл на работниците си“.

Такава идея за първи път е реализирана в малката фирма Coexist в Бристол, където на 7 мъже сътрудници се падат 17 жени колежки.

Единствената международна компания, която позволява на работничките си да почиват във връзка с началото на критичните им дни е Nike.

Такава политика във работата се наблюдава във Филипините, Япония, Тайван, Корея и някои части на Китай.

Привържениците на подобни правила отстояват нововъведението, защото реалният физически дискомфорт пречи на жените да работят добре. За беда мъжете не могат да разберат това. Особено това се отнася за жените, които изпитват силни спазми или болка в резултат на ендометриоза или други патологични състояния.

Bex Baxter собственикът на фирмата Coexist  в Бристол смята, че такава отпуска за жените, ще бъде от полза за бизнеса, а самата тема за това им състояние, трябва да престане да бъде табу.

Токсинът на пептид, изолиран от отровата на перуанския паякът е в състояние да блокира каналите, отговорни за предаването на сигнали за болка от невроните.

Учените твърдят, че отровата на паяка, може да помогне за разработване на ефективно обезболяващо средство с минимални странични ефекти.

Милиони хора живеят с хронична и невропатична болка в значителна степен, защото сегашните лечения често предоставят само леко облекчаване на болката и имат сериозни странични ефекти.

За това учените от цял свят се стремят да разработват по добри аналгетици.

Австралийските учени в новата си работа пишат, че перуанските отровни паяци съдържа пептидния токсин Protx-II, който е в състояние да подтиска потока от болката.

Токсинът се свързва с рецептора на болката, разположен в мембраната на нервните клетки.

Според учените, невронната клетъчна мембрана привлича пептида към невроните и блокира усещането за болка.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.