Когато любовта се разбие на остри камъни, бъдещия живот, още много години тече по инерция. Болката си взема своето, а ти срещаш друг.

Радка се запозна с добро, но тъжно момче. Той бе затворен някак в себе си. Не умееше да се смее.

Този тъжен младеж се казваше Антон. Явно бе преживял нещо, което силно го бе разтърсило.

– Три години и половина тъгува за не състоялата се сватба. Душата му, особено в неделя, го тегли към гробищата, където почива любимата му Ана, – сподели майката на Антон с Радка.

Тя беше добра жена и харесваше Радка. Веднъж между двете се състоя сериозен разговор.

– Радке, ти си добродушна и мила девойка. Боли ме като те гледам как страдаш. Два пъти повече ме боли за сина ми, като знам от какво страда и той.

Радка само въздъхна.

– Той все още обича Ана, – продължи майката на Антон. – Тя беше красиво и нежно създание. Всички я обичахме, но се случи беда. Тя катастрофира преди четири години, малко преди сватбата им с Антон. Може би не трябва да ти го казвам, но не мога повече да мълча. Той те уважава и те цени, но ….

Радка прекрасно разбираше всичко. „Ох, тази любов“, – помисли си тя.

Страшно е, когато се намираш  в центъра на огъня ѝ.

Тъжният младеж не беше дошъл на себе си от сполетялата го мъка, но Радка реши търпеливо да го чака дотогава, докато душата му се успокои.

Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

Причина за това е самозаблудата.

Да предположим, че в този момент съгрешавате, но си мислите, че този начин на действие ще даде по-добри резултати от това, което вече Бог ви е казал да направите.

За да спрете да грешите, трябва повече да не лъжете себе си. Погледнете честно към живота си, изправете се пред истината и се справете с проблемите си.

Помислете добре. Кое е това, за което се преструваме, че не е наш проблем? Че не сме пристрастени към него? Кое е това нещо в живота ви, за което си казвате: „Това не е чак толкова страшно, не е голяма работа“?

Няма значение дали приемате хероин, гледате порнография или четете долнопробен роман. Човек всичко използва, за да избяга от болката и греха си. Но вие няма да получите изцерение, докато не потвърдите корена на проблема си.

Нима е нужно да ударите дъното, за да се промените? Има толкова сигнали около вас, които искат да ви събудят, но вие не искате да ги слушате, вместо това вървите към унищожението си.

Не чакайте дълго, признайте корена на проблема си и се справете с него.

Лошото е, че хората чакат твърде много, преди да помолят за помощ. Върху проблемите трябва да се работи навреме. Повечето хора отричат симптомите или чакат, докато стане твърде късно.

Библията казва: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас“.

То нямаше име. Майка му се бе отказала от него, веднага щом разбра, че го е заченала.

Тежеше само 940 грама. И му трябваха не по-малко от три месеца, за да се появи на белия свят. Гърчеше се от болка, когато нещастното момиче, което го носеше, преди 14 седмици започна да гълта някакви отвратителни хапове.

Тази безразсъдна девойка не се вразуми, когато то започна да шава и да се движи из утробата ѝ. Продължи да го трови, надявайки се окончателно да го елиминира.

Но то откъснато от нежелаещата го майка на 26-та седмица, въпреки всичко оживя.

У мъничето не до края се бяха оформили много важни органи, така че живота му зависеше от пластмасовият кувьоз. Прикачиха към него сложна медицинска апаратура и наситиха малкия организъм с кислород и попречиха на телцето му да замръзне.

Хлапето, което трудно бихме нарекли плод, още не можеше да преглъща само. Задави се и медицинската сестра от интензивното отделение на болницата извади от катетъра излишната течност.

Бяха се минали седем дена, откакто напусна утробата на майка си.

– Ако момченцето оцелее, – коментираше Валентина Василева, завеждаща отделението за реанимация и интензивна терапия на новородените в болницата, – ще премине в категорията „дете“. Ще му дадем име и акт за раждане.

– Погледнете го, – усмихна се съчувствено Весела Иванова, една от сестрите, която се грижеше и помагаше за новородените в отделението, – независимо от това, колко са го тровили, то не не само оживя, но и не изостава в развитието си.

Момченцето се намираше денонощно под контрола на медицинския персонал и получаваше необходимата храна и лечение.

Майка му избяга от родилното, веднага след кат се отърси от него. Тя не подписа документите, че се отказва от него. Така никой не можеше да го осинови и щеше да се скита по детските домове.

Едва днес на малкият пациент му дадено удостоверение за раждане и то стана пълноценно човешко същество.

Така започна един живот, който бе опитан да бъде унищожен. На 2… ноември започна да съществува, официално по документ дете, което бе обречено на погубване и явна смърт.