Владо се усмихна и попита Весо:

– Кое е най-ценното ти притежание?

Весо се замисли, имаше много ценни неща, но най- …

Внезапно лицето му светна и той отговори:

– Имам една снимка, запечатала специален момент за мен. Тя ми напомня за много скъп човек, който вече не е между живите.

Владо се почеса по главата и зададе следващия си въпрос:

– Мислил си някога, че стойността, която приписваме на нашите „неща“, е преплетена с нашите емоции.

– Е, да, – съгласи се Весо. – Начинът, по който избираме да използваме нещата, които най-много ценим, разкрива истинските ни приоритети.

– Ето, – Владо щракан с пръсти, – смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Въпреки че Той знае, че никога не можем да Му се отплатим, Бог не се е поколебал да даде най-голямото си съкровище – Своя единствен Син – за нас.

– Тази жертва демонстрира, доброволното предлагане на това, което е най-ценно, за да може някой друг да процъфти, дори това да причинява болка, – откликна възторжено Весо.

– Да живеем щедро, – констатира Владо, – означава да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал.

– И когато позволим това да стане, ние се приближаваме до Него, – плесна с ръце Владо.

– Довери на Бог това, което имаш, – поклати глава Весо – и Той ще ти повери повече.

– Практикуването на този навик ще ни напомни, че не контролираме нещата, но познаваш Този, който прави това. И освен това Господ може да подсигури всички наши нужди.

Никола пострада тежко при взрив. Беше много наблизо и лицето му бе силно обезобразено.

Той загуби зрението си и двете си ръце.

Никола наскоро бе станал християнин и с болка си казваше:

– Не мога да чета Библията си.

Илия му спомена:

– Един се научил да чете Брайл с устните си.

Никола се вдъхнови от тази вест и закупи няколко отпечатани раздела от Библията на Брайл.

Но бе разочарован:

– Нервните окончания на устните ми са повредени. Те нямат достатъчно чувствителност, за да чета книги с тях.

Докато правеше опити да чете с устните си, Никола откри:

– Мога да усетя изпъкналите символи с езика си. Ура, мога да чета Библията с езика си.

Нищо не може да спре човек, когато реши, че нещо е важно.

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.

Милен гледаше към върхът на планината, към който се бе отправила групата, в която участваше. Връщайки се в спомените си той сподели:

– Когато бях млад вярващ, мислех, че като се изкача на върха на планината, там ще срещна Исус.

– Но тези изкачвания могат да бъдат много редки, – отчете Христо.

– Не на планината , а в пустините места срещаме Бога и растем, – заяви Мая. – Божията цел е да ги използва в живота ни, за да ни направи по-силни.

Николай допълни:

– Божията доброта е предназначена да бъде получена насред нашата болка.

Чичо Марин, който придружаваше младежите в похода отбеляза:

– Именно в трудните моменти на скръбта, загубата и болката Бог ни помага да растем във вярата си и да се доближим по-близо до Него.

Мая подскочи и плесна с ръце:

– Пустинята не е пропуск в Божия план, а неразделна част от нашия процес на растеж.

Бог е с теб и мен в пустинята. Там се учим да разчитаме на Него. Той ни среща там и така чрез Господа растем.