Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Един богата човек дълго време боледувал, но след известно време му станало по-леко и оздравял.

След боледуването си влязъл в градината. Бил хубав пролетен ден.

Той почувствувал прилив на радост и се разплакал. Вдигнал очи към небето и възкликнал:

– О, Боже, как мога да Ти се благодаря за здравето, което си ми дал? С готовност бих пожертвал цялото си имущество!

По това време минал край него един старец. Той чул думите на богатия човек, отишъл при него и му казал:

– Ела с мен.

Богаташът го последвал.

Двамата скоро дошли до една бедна, полусрутена къща. Собственикът ѝ лежал болен, жена му плачела, а децата били в дрипи и просели хляб.

– Помогни на тези бедни хора, – казал старецът, – те са по-малките ни братя в Христос.

Богатият човек щедро помогнал на нещастните хора.

Старецът се усмихнал и казал:

– Така прави всеки път. Първо обръщай с благодарност поглед към небето, а после към земята, за да видиш на кого трябва да помогнеш.

Срещайки с нуждаещи се, милосърдието действа веднага, без отлагане.

Според думите на Христос, всяко добро дело е вид благотворителност: да напоиш жадния с чаша вода, да нахраниш гладния, да облечеш голия, да утешиш скърбящия, да покажеш на непознат пътя, да съчувстваш на угнетения, всичко това е милосърдие.

Това трябва да прави всеки християнин. Ние можем да си помагаме един на друг с любов и действие.

Всяко добро дело в името на Бога и любов към Него и ближния, е дело на милост.

В метрото нямаше навалица, все още не беше настъпил някой от натоварените часове. Хората влизаха във някой от вагоните и вратите се затваряха.

Но на тази спирка една от тях не се затвори. Машинистът както обикновенно в такива случаи каза:

– Не задържайте вратата.

Всички във вагона виждаха отворената врата, но не знаеха какво да правят. До вратата не стоеше никой, който да я задържа.

Тогава Димитър Славов, млад човек, в спортен екип стана, подритна леко вратата и тя се затвори.

Това се повтаряше на всяка следваща спирка. Когато това стана за четвърти пореден път, машинистът не издържа и попита по микрофона:

– Кой умник на всяка спирка, задържа вратата?

Личеше, че е много раздразнен, макар да се опитваше да не избухне.

Димитър, който обслужваше злополучната врата през всичкото това време, съвсем спокойно отговори:

– Никой не задържа вратата, но тя се затваря едва след като я подритна лекичко.

Машинистът явно се смути, защото замълча за известно време. Малко след това вече с по-спокоен тон, той се обърна към Димитър:

– На коя спирка ще слезете?

– На крайната, – отговори спокойно Димитър, като леко се усмихна.

Чу се лека въздишка. Всички обърнаха поглед към микрофона, който бе вграден отстрани в стената на вагона.

– Извинете, сбърках, – чу  се примиреният тон на машиниста. – Добре, продължаваме пътуването.

След известно време машинистът отново се обади:

– Господине, не ви познавам, но ви изказвам благодарност от името на метрото….

Във вагона всички се засмяха.

На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?