Дигата се разпука и водата заля близките селища.

Николай се давеше, но изпита облекчение, когато чу звука на спасителния хеликоптер над главата си.

От летящата машина излетя чек за много пари.

Отчаяният мъж бе обхванат от чувството за благодарност, когато с трепереща ръка успя да го улови.

– Сега няма да се удавя! – възкликна Николай. – Ще мога … да сменя холовата гарнитура с по-нова.

Въодушевен, Николай извика към хеликоптера:

– Почакай и аз искам да помагам при раздаването на ……

Хеликоптерът отлетя и хората в него не го чуха.

Имаше толкова много чекове за раздаване.

Служителят от хеликоптерът обикновено казваше:

– Трябва да бързаме. Необходимо е да бъдем при тези хора преди да се удавят. Те се нуждаят от тези пари.

Николай оцеля за разлика от други.

Той твърдеше:

– Спасението си дължа само на този чек. Той няма да замени дома ми, но поне ще покрие някои разходи за храна.

Не е ли чудесно, с така получените пари, Николай можеше да се нахрани като крал в някое скъпо заведение.

Милена бе разочарована от себе си. Събуди се сърдита, нервна и раздразнителна.

Тя имаше всичко, с което можеше да послужи на другите, но всичко ѝ изглеждаше като обременяващо задължение.

В яда си Милена накара децата си да се чувстват виновни за лошата ѝ сутрин.

Тичаше из къщата като заядлив носорог.

Съдра любимите си панталони и за всичко бяха ѝ виновни децата.

Внезапна мисъл премина през главата ѝ:

„Ако бях приготвила още снощи храната на децата за обяд или поне да бях изчистила банята ……“

Милена изпъшка, повдигна рамене и хукна навън.

От тук нататък денят стремглаво се обърка.

На волана бе доста груба и нетърпелива.

Общо казано представляваше една сърдите домакиня.

Когато децата се върнаха от училище я прегърнаха, въпреки виковете ѝ сутринта.

Тя се разплака.

– Вашата безусловна любов напълно ме разтопи. Извинявайте за грубото ми отношение тази сутрин.

Децата отново я прегърнаха и весело зачуруликаха край нея.

Когато остана сама на спокойствие, Милена падна на колене:

– Благодаря Ти за тези деца, Господи и за начина по който ги използваш, за да ми изявиш Твоята любов. Аз не я заслужавам. но поради Твоята милост Ти ми прощаваш. Благодаря Ти за любовта, която извлича покаяние от моето упорито сърце. Това ме вдъхновява да служа с благодарност и радост. Амин.

„Жалостив и милостив е Господ. . . . Не е постъпил с нас според греховете ни, Нито е въздал нам според беззаконието ни”.

Младен плесна с ръце и попита:

– Какво според теб е издържливост?

Дядо му се усмихна и отговори:

– За да изградим в себе си издържливост, трябва да се освободим от повтарящите се разрушителни мисли относно самите нас, относно другите и относно ситуацията, в която се намираме.

– Искаш да кажеш, че издръжливостта се поражда, ако заместим погрешните мисли с правилни? – Младен въпросително повдигна вежди.

Старецът не се предаваше лесно и продължи в същата насока:

– Съзнателно направляваме нашето мислене и с цената на много усилия заменяме появилите се разрушителни мисли с такива на надежда, истина и благодарност. Промяната в нашето мислене е начинът, по който се освобождаваме от болката и изграждаме издържливост.

– Наистина ли? – сбърчи нос Младен.

– Забележи, – отбеляза дядото, – ние не правим нищо със самите обстоятелства, а обръщаме внимание на нашите мисли и перспективата относно тези обстоятелства.

– Не знам защо, но когато чуя думата издържливост си представят подскачаща топка, – сподели Младен. – Колкото по–силно я хвърлиш, толкова по–високо ще отскочи обратно.

– Именно гъвкавостта на топката, която преодолява гравитацията е причина за това, – добави старецът.

– Възможно ли е трагедиите в нашия живот да ни накарат буквално да отскочим и да се освободим?

– Разбира се. Ти също можеш да отскочиш, – потвърди дядото, – защото познаваш Бога, който може да ти даде гъвкавост и издръжливост. Господ работи по Своя график, не по нашия. Той е лечител и ни превежда през нашите болки, а не далеч от тях.

Младен се замисли и установи, че в това което казваше дядо му имаше голяма доза истина.

Само защото си бил в плен, не означава, че трябва да си останеш там.

Бог ще превърне твоето проклятие в благословение. Той иска ти да отскочиш и да се освободиш.

Тежката диагноза разтърси силно Краси, но той реши в себе си:

– Няма да позволя тази болест да ме повали.

Борбата не бе лека, но тежка и продължителна.

Краси вече не издържаше, но упорито твърдеше:

– Няма да прекарам повече от година във война със собственото си тяло.

И той започна да прави нещо различно.

Първоначално спонтанно, но после искрено благодареше на за екипа от професионалисти, които се грижеха за него и за начините, по които мозъкът и тялото му се изцеляваха.

Така разбра, че колкото и трудна да бе борбата, благодарността може да му помогне да устои на депресията. Така Краси стана по-устойчив.

Благодарност не е нещо, което правим просто от задължение.

Въпреки че не всички страдания ще намерят пълно изцеление в този живот, сърцата ни винаги могат да бъдат обновени чрез благодарност.

Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.