В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.

Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

Борис тресна вратата на кухнята и нахлу като вихрушка. Лицето му се бе изкривило от ярост.

– Намерих пак глупавите ти стихчета от Библията в джоба си, – изкрещя Борис на майка си и бързо нахвърли учебниците си в чантата си. – Няма ли да ме оставиш най- накрая намира. Не искам да контролираш живота ми. Винаги си го правила. Защо не спреш да ми се месиш. Вече не съм малко дете.

– Но, Боре,  това е ….. – тя искаше да му каже, че това е много важно за живота му и не може така да го отхвърля с лека ръка, но той я прекъсна.

– Стига толкова! Писна ми!

Когато беше по-малък, с желание отиваше в детското неделно училище организирано към църквата. От там се завръщаше щастлив и засмян и възторжено разказваше какво ново е научил. А сега …..не искаше нищо да чуе за Бог, Библията или църквата.

– Но, Боре ….. – опита тя отново.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Мъката и болката се опитваха да разкъсат сърцето ѝ.

– Няма ли да престанеш най- после? Искам да си живея моя живот и то по начин, който аз желая.

Блъсна стола и излетя през вратата.

Майка му подпря глава на масата и започна тихо да се моли …..

Християните имат само един авторитет, един компас и това е Божието Слово.

Сред хилядите гласове, които предлагат своята истина и претендират за власт, един тих Глас ще ни каже самата истина.

Какъв е този Глас? Това е писаното Слово, дадено ни от Бога, за да знаем в какво да вярваме и как да живеем.

Както казва псалмопевецът : „Изясняването на Твоето слово просвещава, Вразумява простите“.

В писмо до свой приятел Ейбрахам Линкълн е написал: „От четенето на Библията имам голяма полза. Ако обогатиш ума си със съдържанието на тази Книга, възприемеш я със вяра, то непременно ще живееш достойно и ще срещнеш смъртта почтено“.

„Ако искаш смелост, – писал е Джон Бънян, – препрочитай Божиите обещания в Библията“.

Мартин Лютер е казал: „В Писанията всяка малка маргаритка се превръща в цъфтяща поляна“.

Библията е нашият верен наставник в този грешен свят. А ти вслушваш ли се в нейните инструкции и наставления?

Учителят, който води уроците по „Въведение в Новия завет“ не можеше да търпи закъсняващите и не ги пускаше в стаята.

Веднъж Иван закъсня за втория урок само с пет минути.
Учителят смръщи вежди и строго каза:

– Не мога да те пусна в час ….

– Моля да ми простите, – едва поемайки си дъх каза Иван.

– А защо трябва да ти прощавам?

– Заради Христа.

– Не, скъпи, редът не трябва да се нарушава.

– В Библията се казва, че ако съгреши брат ти пред теб, трябва да му прощаваш седемдесет пъти по седем.

– Това ние го знаем, но редът не трябва да се нарушава.

И Иван си излезе.

Един от останалите ученици се престраши и попита:

– А какво ще кажете за любовта?

– Ако има ред, има и любов ….