Реджеп Мустафа работеше като мюсюлмански мисионер в Индия. Той беше ревностен разпространител на исляма. Владееше няколко езика. Бе начетен и образован. Той бе търпелив и умееше да изслушва другите. Благодарение на тези си качества имаше голям успех сред хората.

Веднъж срещна млад неутвърден християнин, когото убеди да приеме исляма. Младежът донесе Библията си, за да я изгорят, но Реджеп не я унищожи веднага. Той пожела да се порови малко в нея.

За тази Книга какво ли не бе чувал, дори че и за Мохамед пише вътре. Когато започна да я чете интереса му се разпали към нея.

За да не разбере жена му с какво се е захванал, той се затваряше в стаичката си и там прелистваше страница след страница, а след това грижливо скриваше Библията от своята съпруга.

Колкото повече четеше, толкова повече се разпалваше жаждата му за истината. Това, което прочете в тази необикновенна Книга силно го разтърси. Отвориха очите му.

– До сега не съм и предполагал, че толкова време съм лъгал не само себе си, но и хората, – каза си Реджеп.- Не в Корана, а в Библията е написана истината. Исус е истинският Бог. На Него искам да се покланям и за Него искам да привличам души за спасение.

Копнежът на ислямският мисионер бе да стане християнин. Младият ратник на Мохамед бе победен от истината и сърцето му закопня да се срещне с други християни.

Но преди това той реши да сподели със съпругата си това, което е станало с него.

– Искам да ти съобщя нещо много важно, – каза той на жена си. – Аз се промених. Станах християнин. Ще ме напуснеш ли за това?

Тя го прегърна и си призна:

– Мили съпруже, когато отсъстваше, аз отивах в твоята стая, вземах книгата, която толкова старателно бе скрил и четях. Това, което узнавах от нея, като че ли ме събуди от дълбок сън и аз станах християнка.

За младото семейство започна нов живот под закрилата на Бога.

Каква радост! Пълна и окончателна победа.

Днес науката потвърждава това, което Библията ни учи, че между ума и тяло има тясна връзка.

Ето какво е казано в Притчите по този въпрос: „Веселото сърце е благотворно лекарство, а унилият дух изсушава костите“.

Но, също така, съществува тясна връзка между душевно и физическо здраве. Чувството за вина, страх, завист, горчивина, вътрешна опустошеност, бягство от реалността, тези и множество други проблеми водят до болест за душата, която е породена от заразата на греха. Те подобно на отрова, отравят нашата душа и тяло.

Но когато в нашия живот влезе Христос, Той ни избавя от вината, освобождава ни от страховете. Дава ни любов към ближния, разкрива смисълът на живота ни. Неговата радост и мир неутрализират отровата на греха, донасят емоционално и физическо изцеление.

Означава ли това, че нашите емоционални и физически разстройства ще изчезнат напълно? Не е задължително. Но, подобно на чист източник, душевният мир от Бога, очиства и освежава душата и тялото.

Замисляли ли сте се за разликата между служещ на Бога вярващ човек и не служещ, но също вярващ в Христос? Той вярва и не бърза да служи. За него винаги има много време

Дори 1000 години живот да му дадеш, той няма да посвети своя живот на Спасителят.

Оказва се, че всичко зависи от християнския възглед за това, което човек иска да види или което не желае да съзре.

Бог има свой план за нашия живот. Вярващият човек има свой живот, цели неговото изграждане и осъществяване на мечтите си.

Библията казва, че всичко зависи от вижданията на човека.

Тогава, какъв е нашият избор, посвещаваме ли живота си на Господа или не го посвещаваме на Него? Изборът ни дава резултат.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.

Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.