Семейството на бъдещият бизнес магнат избягало от от континенталната част на Китай в Хонг Конг по време на Китайско-японската война.

Бащата на Ли бил начален учител. Той умрял от туберкулоза.

За това 14 годишният подрастващ Ли трябвало да напусне училище и да започне работа във фабрика за каишки на часовници. След това се преместил във фабрика, където правели изкуствени цветя. Там работил по шестнадесет часа на ден и почти всичките изкарани пари ги давал на майка си.

Ли Кашин никога не е посещавал колеж или университет, но е четял ненаситно.

Една от главните компоненти на неговия успех е умението да придобива самостоятелно знания.

Когато станал на 22 години открил фирма за производство на изкуствени цветя и други пластмасови изделия. Той сам водел счетоводните книги. За целта просто взел учебници и ги изучил, така разбрал как да води счетоводството на фирмата си.

Такава работоспособност и обучаемост, съчетана с рядка честност  в бизнес средите, направи Ли Кашин най-богатия човек в Хонконг и втория в Азия.

На децата в неделното училище им раздадоха листчета, на които пишеше как Бог ги възприема: обичани, изкупени, простени,скъпоценни и т.н. Всяко прочетено листче предизвикваше радост.

Разочаровано бе едно единствено дете. На неговото листче бе написано „осиновен“.

– Не искам това листче, – мърмореше огорчено едно дребно момченце. – Защо ми се падна това. Не го искам. Дайте ми друго.

– Но да си осиновен е най-хубавото определение, защото то включва всички останали.

Осиновяването е съзнателен избор. Чрез него някой става част от семейството ти. То създава една нова връзка. Осиновеното дете получава всички права, които имат биологичните деца.

Ние християните сме осиновени от Бога и сме станали част от Неговото семейство. Бог е станал наш Баща. Той ни обича, пази и приема.

Носим Неговото име и за нас на небето е приготвен дом. Бог ни е избрал. Неговата бащина любов няма граници.

Когато Исус беше разпнат, Неговите ученици се изплашиха, че ще ги постигне същото. Лъчът на надеждата, който бяха открили в Него, бе прикован на кръста.

Но Божията сила превърна отчаянието в надежда. Христовото възкресение запали пламък, който никога няма да угасне.

Понякога ситуациите в живота ни довеждат до отчаяние, но Божията сила, която надвишава всичките ни представи, преобръща отчаянието и ние получаваме надежда.

Чрез вяра и молитва, можем да се доверим изцяло на нашия любящ Баща, Който може да ни възстанови напълно.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.

Двегодишната Доли е станала най-малката индийка, която е успяла да получи повече от 200 точки в състезание по стрелба с лък.

С какви постижения могат да се похвалят деца на възрастта на Доли? Някои от тях се научават да се обличат. Други се научават да казват „благодаря“ и „моля“. Но рекордьори сред тях не се срещат.

Изключение е направила само Доли Шивани Черекури.

Девет дена преди да навърши три години, стрелящата с лък, имаща орлова точност най-малката индийка е спечелила повече от 200 точки на състезание по стрелба с лък.

За това свидетелства Индийската книга на рекордите.

Общо Доли е набрала 388 точки. Отначало тя е стреляла в мишена на разстояние 15 фута – 4,5 метра и е пуснала 36 стрели. След това момичето е увеличило разстоянието до 21 фута – 6,5 метра и е пуснала още 36 стрели.

Специално за нея са били направени леки карбонови стрели, за не може момичето при тренировките да усеща допълнителни натоварвания.

За Доли не е било нужно да се оказва натиск, за да тренира с лък. Тя се е обучавала по 2-3 часа на ден. Детето е от семейство на стрелци с лък, това умение е в кръвта ѝ.

Нейният баща ръководи академия по стрелба, а брат ѝ, който е загинал при автомобилна катастрофа е бил международен стрелец с лък и треньор по стрелба.

Индия е страна, където стрелбата с лък е много популярна. Там са поставени много рекорди в този вид спорт.