Стоил израстна в семейство, в което се говореше за Божията любов, но повече се наблягаше на гнева.

Още от ранните си детски години той чуваше:

– Какво правиш? Бог ще те накаже за това!

Някои от тези забрани му изглеждаха необосновани, но той уважаваше родителите си и по-възрастните хора и не смееше да им противоречи.

В църквата в която ходеше, на Стоил му бе трудно да приеме Бога като любящ баща.

Един ден, когато четеше от Библията си, на Стоил му направи силно впечатление в Софония 3:17 изразът „ще се развесели“.

Стоил вдигна глава и закрачи нервно напред назад.

– Какво излиза? – попита той. – Бог се весели за мен.

Стоил си спомни радостта на баба си и дядо си, когато виждаха тях, техните внуци.

– Тази спираща дъха радост, – каза си Стоил, – извира от една безусловна любов. Ако аз, който съм човек, мога да изпитвам подобна любов, колко по-силна е Божията любов към нас! Нали ние сме неговите деца.

Стоил изведнъж смръщи вежди, вдигна показалеца си тавана и продължи размишленията си.

– Ами ако човек се почувства необичан и нежелан?…… Само човеците могат така грозно да отблъснат и отхвърлят някого, но Бог ни обича и се радва за нас. Това е истинска утеха.

Мислите в главата на младежа течаха много бурно.  той бе открил нещо ново, което силно го бе развълнувало.

– Не бива да съгрешавам, – каза си Стоил, – но не за това, че ще бъда наказан, а защото ще се наруши общението ми с Бога. Божията любов е нещо реално, което не бива да се отхвърля и пренебрегва.

Не е важно на колко години си. Нито дали ще бъдат косите ти побелели или боядисани. Децата, младежите или хората могат да ви викат „како“, „батко“, „лельо“, „чичо“, „бабо“, „дядо“, но това съвсем не зависи от вашите усилия.

Обратно на това, духовното израстване изисква нашите собствени усилия за това.

Когато се родим и станем част от Божието семейство, започваме да растем.

Изпитваме глад за Божието Слово, размишляваме над неговите думи, прилагаме ги в своя живот.

Млякото, а след това твърдата храна, които откриваме в Словото, ни помагат да пораснем и да станем зрели християни.

С всяка нова стъпка от този растеж, ние все повече се уподобяваме на Христос.

Заедно с приятелките си Мариана се записа в курса по танци. След записването групичката отседна в една сладкарница.

И тогава започна доста оживен разговор.

– Какви са ролите в танца? – попита Лили.

– Мъжът води,а жената го следва, – отговори бързо Мариела.

– Израснала съм в семейство, в което майка ми, баба ми, лелите ми и всички братовчедки твърдят едно и също нещо: „Жената не бива да позволява на мъжа да доминира, – отчете вирнала нос Станислава.

– Да но в танците става въпрос за водене, а не за доминиране, – обърна внимание Силва.

– В танца ролята на мъжът е да насърчи жената да разкрие своята красота, елегантност и грация, – подчерта Божана.

– Той проучва обстановката, определя курса  и води дамата, като нежно притиска ръка към гърба ѝ, – уточни Виолета.

– Спомням си за Венци, – каза смеейки Станислава, – когато веднъж танцувах с него. Той не водеше убедително и през цялото време се страхувах, че ще се блъснем в нещо.

– Когато партньорът е уверен и води в танца, като предпазва партньорката си от грешни стъпки, танцът е истинско удоволствие, – обясни Мариела.

– Не сте ли забелязали, че Бог ни води по подобен начин? – възкликна Мариана.

– Така е, – веднага се съгласи Лили. – Ние сме сътворени по Негов образ и когато се отпуснем, и следваме Неговото водителство…..

Виолета довърши :

– Започваме да отразяваме Божията милост и любов в този свят, изпълнен със страх и хаос.

Момичетата бяха доста въодушевени от разсъжденията, оставаше само да удавят своите емоции в чашите с газирано питие.

Преди 100 години децата се наричали с различни имена. Не било задължително да се запазят имената на бабите или дядовците.

За родителите било важно думите и словосъчетанията.

Какво ще кажете за името  Даздраперма? 🙂

Не се шегувам, наистина има такова име и то означава: Да здравствует 1-е мая!

Не си мислете, че такива абсурди има само в руския език.

Имах съученичка, която се казваше Марленка. Тя бе кръстена на баба си Мара и баба Лена. И само това ли? 🙂

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.