Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.

Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Веска бе тинейджърка. Кварталът, в който живееше имаше лоша слава.

Тя реши да се моли за учениците в училището. Обикаляше от шкафче на шкафче и изискваше промяна за всеки.

Дълго време Веска не виждаше резултат, но един ден един от учителите я спря и ѝ каза:

– Не знам какво правиш, но нещо се променя.

Съживлението започва със скрито послушание.

Светът празнува най-шумните, най-бляскавите и най-могъщите, но Божието царството идва тихо, под формата на миротворци, дарители на милост, казващи истината и лечители на наранените.

Ние не чакаме Божието царството. То е тук, ние сме негови носители. Всеки акт на благодат, справедливост, смирение и любов сваля небето на земята.

Това царство става видимо, когато го живеем с любов, смелост и дълбоко доверие в Исус.

Пътят на Исус е тесен. Не винаги лесен, но е жив пълен с радост, цел и божествено партньорство.

Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.

Мишо редовно се бореше със съвестта си, защото искаше да има мир в сърцето си.

Но мир не се постига, чрез отричане на това, което бе направил. Нито извиненията или опитите да се измъкне от отговорност. Така или иначе, въпреки нежеланието му понасяше последствията от неправомерните си действия.

Баща му често му повтаряше:

– Можеш да работиш усилено, за да бъдеш „добър“, но това няма да компенсира грешките ти. Докато не признаеш, какво си направил, няма да стигнеш до никъде.

Мишо не винаги бе съгласен да си признае, защото се страхуваше, че ще изпадне в нечии очи.

Изграждаше си алиби, измисляше извинения или се опитваше да се споразумее, но това не му помагаше особено много.

Гордостта държи всеки в тъмнина. За това слага маска и избягваме всичко, което може да го доведе до възстановяване.

Всеки, който иска обновяване е нужно да се изчисти. Достатъчно е само да признае това, което дълбоко в себе си знае, че е истина:

– Виновен съм. Направих …..

Когато човек признае грешките си, той спира да се бори, а това води до освобождение.

Какво облекчение е най-накрая да се освободиш от товара на своите лъжи и извинения, като ги признаеш.

Когато изповядате греха си, ще си възвърнете вътрешния мир и съкрушеният ви дух ще бъде обновен.

Изповедта е акт на честност и смелост. Това е желание да повериш себе си на милостта на един любящ и прощаващ Бог.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.