Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.

Илиян се събуди. Стаята тънеше в пълен мрак. Той бе спал не повече от тридесет минути, но в сърцето си мъжът усети, че сънят му няма да се върне скоро.

Неговият приятел Атанас лежеше в болницата. Той бе получил от доктора неприятна вест:

– Ракът се е възвърнал в мозъка и гръбначния ви стълб.

Цялото същество на Илиян го болеше за приятеля му. Това бе тежък товар за него. Той се изправи и започна да се моли. Беше обременен с нуждата на Атанас.

Илиян искаше да си почине, той бе много уморен. Но се огъна под Неговото иго и прегърна Неговото бреме.

Какво означава това?

Когато позволим на Исус да вдигне нашата тежест от гърба ни и след това се вържем за игото Му, ние се впрягаме с Него, движим се в крак с Господа. И всичко това Той ни позволява.

Огъвайки се под товара Му, ние споделяме Неговите страдания, които ни позволяват да имаме дял в Неговия комфорт, „защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилства чрез Христа“.

Загрижеността на Илиян за приятеля му бе тежко бреме, но той бе благодарен, че Бог му позволи да носи тази тежест в молитва. След като се помоли и обязаността му се оттегли, той заспа отново, но се събуди отново приятно обременен с игото, което се бе превърнало в лесен и лек товар, защото той ходеше с Исус.

Всички много обичаха малкия Андрей. Той намираше всякога какво да даже, дори и на най-отчаяният между хората. С това си действие предизвикваше радост и насърчение.

Веднъж той бе отишъл при съседката леля Нина. Тя беше добра и щедра жена, но животът ѝ бе труден, изпълнен с мъка.

Когато ѝ предлагаха да сподели проблемите си с Бог, тя гневно отговаряше:

– Къде е този Бог? Ако го имаше, щях ли да страдам така?

Колкото и да се опитваха да ѝ обяснят какво точно трябва да направи, тя махаше с ръка и нервничеше:

– Не ми говорете повече за вашия Бог! Писна ми!

Андрей се завъртя край леля Нина и весело каза:

– Днес научих едно стихотворение, искаш ли да ти го кажа?

– Добре Андрюша, – засмя се леля Нина, – давай!

– Създаде ме великият Бог – започна Андрей, –  за да го прославя. Той изпрати светлината Христос, за да ме спаси от греха и позора. Исус подаде ми ръка и ме води към Небесата. Побързай, не бави се, на зова му откликни и сърце си широко отвори.

Леля Нина нежно погали главата на малкото момче и се просълзи.

Виждайки сълзите и Андрей съчувствено попита:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Близките ми не са ме оставили, а и съседите ми помагат, но ти днес ми помогна най-много.

След като се раздели с момчето, Нина падна на колене и се разплака:

– Господи, прости ми ……

Тя не бе голяма църква, но изпрати група мисионери до едно от най-отдалечените села. Изпратените успяха да организират малко общество, покланящо се на Христос.

Скоро броя на хората нарасна и се заговори активно:

– Хайде да си построим молитвен дом.

– Но къде ще го построим?

– Знаете ли, – обади се един възрастен мъж, – край селото ни има руини от стар затвор. Можем върху тях, след като разчистим да си построим църква.

Веднага всички се съгласиха и обещаха кой с каквото може да помогне. Специално бе решено:

– Да се запазят камъните. Те ще са необходими за строежа.

Докато отместваха камъните един по един, пред тях се откри малък отвор. В него имаше малка метална кутийка. Когато я отвориха, вътре намериха грижливо сгъната бележка. В нея пишеше:

„Ние сме група християни, принудени от нашите палачи да вземем камъните от нашата църква и да построим с тях затвор. Молим се всеки ден, тези камъни още веднъж да бъдат използвани за изграждането на църква“.

Когато се почувстваш жалък и безсилен, Възкръсналият Христос е готов да разкрие силата Си чрез теб. Всяка една област в живота ти, която ти се струва незначителна, е точно такава, в която Господ иска да направи още едно възкресенско чудо.

Исус е извършил най-великите Си чудеса сред  съвсем обикновени хора, в  незначителни градове и в нелигитимно време. По-голямата част от тях не са извършени в храма на Йерусалим, а в краищата на малки села.

Ако си на някое незабележително и неизвестно място, знай, че то може да е идеалното, за да се прояви възкресенската сила на Бога.

Когато започнеш да споделяш Евангелието със самия себе си всеки ден, ще започнеш да виждаш възкресението в най-обикновените дни, места и хора.