Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Чемширът е класическо растение за оформяне, което се е практикувало от римляните, а вероятно и от техните предци. В Средновековието изкуството било възобновено. През 16 век било на мода за известно време, а през 19 век се утвърдило отново. Днес оформянето на храсти се възвръща.

Във Франция подрязването се прави орнаментално. В Англия пък има традиция в оформянето на най-различни фигури от чемшир. Известни са форми като спирала, топки, конуси, пирамиди, гъби, високи стъбла и скулптури от чемшир като пилета, лебеди и зайци и какви ли не още причудливи форми. Тъй като чемширът е дълголетен, подрязаните растения могат да се засаждат в ценни старинни съдове.

Чемширът съдържа до 1 % алкалоиди. Изолирани и идентифицирани са над 30 различни стероидни алкалоида. Листата и младите клонки съдържат също етерични масла, флавоноиди и смолисти вещества.
Чемширът има доказано потогонно, жлъчегонно, слабително, дезинфекциращо, противотрескаво действие. Употребява се при жлъчна недостатъчност, подагра, епилепсия, ревматизъм и трескави състояния. Растението е ефективно още при настинка и грип. Чимширът се прилага за пречистване на кръвта и при нервни смущения. Дрогата действа благоприятно още при диабет, бавно заздравяващи инфектирани рани и други.

Етеричното масло, което се извлича от дървесината, се е употребявало като билково лекарство в случаи на епилепсия. Маслото също е било прилагано при зъбобол и хемороиди. Алкалоидите и танините, намиращи се в билката, имат лаксативен и антипиретичен ефект. Освен това отвара от чемшир се приема за стимулиране на имунната система, при артрит, за детоксикация на кръвта.
Според българската народна медицина отварата от чемшир възстановява състоянието при бъбречна недостатъчност, подпомага отделянето на урина и влияе благоприятно при различни възпаления на бъбреците.

За целта се завира 450 мл вода. Добавят се 2 супени лъжици надробен чемшир, с клонките и листата. Сместа се оставя да ври от 3 до 5 минути. Отстранява се от котлона и се оставя да изстине. След 60 минути се прецежда. Течността се приема по 2 пъти на ден-сутрин на гладно и вечер преди ядене. Не се слага нито захар, нито мед или друг подсладител, въпреки това вкусът на течността е приятен.

С времето дозата постепенно се увеличава. Ако в първите месеци приемате около 400 мл дневно, то 5 месеца по-късно може да се пие и по 1 литър. Много е важно да се внимава да не се получи предозиране. Появата на разстройство е знак, че количеството на чая незабавно трябва да се намали.

Външно билката се използва под формата на отвара от стрити на прах сухи листа. За да се направи отварата, са необходими 40 г листа, които се варят в 1 л вода, докато водата изври наполовина. С отварата се приготвят компреси, промивки, бани и други. Тя може да се прилага и вътрешно, като се пие сутрин на гладно по 1 чаена чаша и болният остава на топло, докато се изпоти.

При падане на косата накиснете листа от чемшир във винен оцет в съотношение 1:10 и използвайте като лосион преди къпане. За разтривка при ревматизъм пък накиснете листата от чемшир в ракия в съотношение 1:10.

Нашата народна медицина препоръчва следната рецепта при себорея, алопеция, пърхот: 10 г от билката се накисват в 100 мл спирт. Престояват около 20 дни.

Въпреки лечебните си свойства, чемшир е токсично растение и не бива да се приема в големи дози. Билката трябва да се прилага само под контрола на лекар, тъй като дрогата не е напълно тествана за нейните токсични странични ефекти.

Симптомите на острото отравяне с чемшир са силни коликообразни болки, съпроводени с гадене, повръщане и диария или силно главоболие със зрителни смущения, поява на хематурия.

Също така се наблюдава забавена и аритмична сърдечна дейност, спадане на кръвното налягане. В началото са налице възбудни явления, а по-късно – потиснатост, апатия, сънливост. Опасността идва от парализа на сърдечната дейност, която може да доведе до смърт вследствие на задушаване.

Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

Хугенотите са френските калвинисти, протестанти. Това е доста голяма група съществуваща от шестнайсети до осемнайсети век.
Има много обяснения за това, откъде идва думата „хугеноти“. Някои смятат, че тя е смесица от немската дума „съюзен“ и името на Безансон Хуг, което се споменава в ранната история на калвинизма.
Предположението, към което се придържат повечето историци е, че думата идва от фламандската дума „хасгенотен“. Така наричали хората, изучаващи Библията, във Фламандска Франция.
„Хасгенотен“ се събирали тайно, за да изучават Светото писание. Името се превежда като „другари от дома“.
Картина на Франсоа Дюбоа, която носи името „Нощта на свети Вартоломей“ разкрива важна част от историята на хугенотите.
Франция – 1572 г. Клането в нощта на свети Вартоломей е кулминацията в поредица от събития, започнали още през 1570 г. В нощта на 23 срещу 24 август 1572 г. само в Париж били избити над 5 хиляди хугеноти.
След тази нощ религиозните войни във Франция били възобновени. Смята се, че в тях са загинали над 30 000 хугеноти.

Двама почиващи на австралийския остров Ротнем туристи от Франция били глобени 4 хиляди долара за тормоз на квока.
24-годишният Тибо Валет и 18-годишният Жан Батрикян плашели животното с огън за собствено забавление. Те поднесли огъня на запалката към квока, но то успяло да се укрие.
Французите станали обект на съдебно преследване за жестоко отношение с представители от Червената книга, след като публикували видиоклип как плашели животното.
Първоначално Валет и Батрикян били застрашени от пет години затвор и глоба от 50 хиляди долара. Въпреки това австралийският съд взел под внимание, че късоопашатото кенгуру не е пострадало и дали по-лека присъда. По време на процеса двамата французи твърдели, че изобщо не са искали да подпалят животното, а просто само да го сплашат.
Живеещите в Австралия представители от семейството на кенгуруто са станали популярни в мрежата преди 2015 г., благодарение на необичайните си мимики на лицето. Те умеят да се „усмихват“.
Мого от пътешестващите по тези места снимат животинчетата и ги пускат по Интернет. Този вид кенгуру са дружелюбни и не се боят от хората, но са беззащитни пред хищниците, за това са от видовете, застрашени от изчезване.