Юношата държеше в ръце кръгла, румена, пълна със сладост ябълка.

– Яж, – казал Духът. – Това е ябълката на Живота.

– Не го искам, – казал юношата и отхвърлил ябълката далече от себе си. – Искам успех, слава, богатство, власт, ….

– Тогава да вървим, – казал Духът.

Те вървели ръка за ръка по стръмните скалисти пътеки.

Слънцето ги изгаряло, дъжд ги мокрел. Мъгли обвивали планините и валял сняг, толкова прекрасен и коварно мек, той скривал пътя, по който се изкачвали към върха.

Бързо летяло времето и златните къдрици на юношата придобили бялата окраска на снега.

Неговата снага се прегърбила от вечното катерене към върха, ръцете му отслабнали, а гласът му станал висок и треперещ.

Духът не се изменил. На неговото лице била винаги непроницаемата усмивка на мъдростта.

Най-накрая стигнали върха.

Старецът, който някога бил юноша, казал, обръщайки се към Духа:

– Дай ми ябълката на Успеха. Стигнах върха, на който тя расте. Полага ми се. Тя ми принадлежи. Побързай, защото странна мъгла замъглява очите ми.

Духът му подал ябълка, която била кръгла, червена и прекрасна на вид.

Старецът отхапал от нея и усетил, че вътре е гнила. Изведнъж тя се превърнала в прах.

– Какво е това? – попитал той.

– Някога това бе ябълката на Живота, – казал Духът. – Сега това е ябълка на Успеха.

Силвия бе едва на 13 години, но и бе много тежко на сърцето. Само за една седмица загуби баща си и брат си.

Двамата бяха ходили за гъби в гората, но на връщане , когато вървели покрай шосето, шофьорът на един голям камион бе загубил управлението му и ги бе удари. Баща ѝ почина два дни след катастрофата, а брат ѝ в края на седмицата.

Слънцето грееше ярко, птиците пееха, но Силвия бе глуха и сляпа за всичко това. В душата ѝ бе пълен мрак. Тя често гледаше двата празни стола на масата с насълзени очи. Бе загубила всяка надежда. Имаше чувство, че е пропаднала в някаква яма и не може да се измъкне от нея.

В продължение на една година търсеше нещо, което да я изтръгне от унинието и депресията в лапите, на които бе попаднала.

Един ден нейната приятелка Елица и каза:

– Знаеш ли в Библията пише: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“.

– Мога ли да благодаря за трагедията в живота си? – скептично попита Силвия.

– Вникни в смисъла на думите, – посъветва я Елица.

– Нима човешкото сърце може непрекъснато и за всичко да е благодари? – още по- отчаяно каза Силвия.

– Това е въпрос на доверие и вяра, – не я остави на мира Елица.

– От къде да взема тази вяра? Как мога да се доверя, при положение, че мъката и болката са обвили сърцето ми?

– На това можеш да се научиш. Когато чувстваме, че скръбта ни обзема, можем напълно да се доверим на Господа, защото Той ще ни изтръгне от отчаянието и ще ни даде надежда.

Силвия дълго стоя с наведена глава, а после прошепна:

– Господи помогни ми! Аз съм толкова отчаяна….. Много ме боли за загубата, която претърпях….. Знам, че не си ме изоставил….. помогни ми да ти благодаря и в тази ситуация.

Изведнъж като, че ли някаква сянка се изтръгна от Силвия. Лицето ѝ светна, тя се усмихна и радостно възкликна:

– Бог винаги е с мен!

Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..

В република Корея учени са разработили препарат, който помага на растенията да се приспособят към измененията на климата – падане на температурите и влажността.

Според южнокорейската Служба за защита на правата върху интелектуалната собственост, за десет години са подадени почти 340 молби за патентоване на изобретения и продукти, които допринасят за издържане на култури при променени климатични условия.

Един от най-обещаващите препарати се счита торът допълнен с абсцисова киселина – растителен хормон, който привежда растенията в състояние на покой.

Ако климатичните условия рязко се променят, веществото се освобождава автоматично и запушва порите в стъблата. Растенията губят по-малко течност и стават по-жизнеспособни.

Но има един съществен проблем., който не е решен, на слънце киселината бързо се лишава от своите полезни свойства.

За рождения си ден Стефан получи това, за което отдавна мечтаеше. След като си отидоха гостите, той с интерес разглеждаше новата си въдица. Решението бе взето веднага:

– Утре отивам на риболов, за да изпробвам новата си въдица.

Но Стефан имаше сериозен проблем. Той се гнусеше от червеите, за това реши на въдицата да сложи салама от сандвича си.

Утрото бе обещаващо. Слънцето радостно се изтърколи на небето с предчувствие за един прекрасен ден.

Стефан повика брат си Никифор. Двамата нарамиха въдиците си и рибарските чанти и тръгнаха към реката.

Пристигнаха, настаниха се удобно на брега и всеки от братята зачака, приведен над въдицата си.

Никифор започна много бързо да вади рибите една след друга от водата. Той поглеждаше към брат си изненадано от време на време.

– Странно , – каза Никифор, – защо при мен кълват, а при теб не? Ако искаш нека си разменим местата или по-добре ела по-наблизо….

Стефан само вадеше празната въдица, вдигаше рамене и се усмихваше.

Никифор хващаше риба след риба и ги почистваше.  Много скоро Стефан извади въдицата, махна салама и я пусна празна. Накрая реши да се откаже от риболова. По-лесно му бе да се преструва.

Изведнъж осъзна, че така прави и в духовния си живот. Извършваше нещата механично, без да вниква в същността. Привидно бе ентусиазиран, но сърцето му бе далече от това, което изпълняваше.

– Сега разбирам, – каза си Стефан. – Ако искам да служа на Бога и да споделям Благата вест, не мога да се преструвам. Служението на Бога изисква пълно посвещение – и той засрамено наведе глава.

Исус не иска ученици, които да се преструват, че вършат нещо.

Той ни призовава да вдигнем кръста си и да Го следваме.