Настроени да философстват и обменят информация Дико и Дельо седяха под сянката на стария бряст, далече от шумотевицата на деня и суетата на ежедневието.

– Какво става със Земята и нейната ос, – подметна Дико с искрящи очи.

– Това е обширно поле за разговор, – усмихна се Дельо. – За това можем да говорим цял месец и да не ни стигне времето.

– Та да си дойдем на думата, – натърти Дико. – Този глобален процес в промяната на климата си е естествен, нали?

– Разбира се, – съгласи се Дельо.  – Това основно се определя от взаимодействието между Земята, Луната и Слънцето. Те се стремят да са в постоянно равновесие, но това води до промените в орбитите на Земята и Луната, на по-бързи или по-бавни промени в наклона на земната ос, определящ ширината на тропиците.

– Явно от тях зависи, а останалото са дрънканици на тези, които искат да ни наложат глобализацията на цялото човечество. Лоша работа, но колко разбират това?

– Има хора, но те са твърде малко…. – поклати глава Дельо.

– За това не трябва да спираме. Само, когато призоваваме, човек ще се стресне и ще тръгне да спасява света.

– При тази нищета и глад, при това поголовно унищожаване на ценностите ….- усети се песимизма в гласа на Дельо.

– Четох някъде, че са разработили нова теория за устройството и динамиката на земното кълбо. Според нея движението на Земята наподобява вихри като спирали.

– Може и така да е , но тепърва трябва да се докаже,  – уклончиво се съгласи Дельо

– И това ще стане, – каза Дико, но изведнъж прехвърли разговора на друга страна, – А какво е сега състоянието на Земята, Луната и Слънцето?

– В момента има едновременна промяна на наклоните на оста на Земята и нейната орбита, – започна да обяснява Дельо. – Слънцето е във фаза на пасивност. Това води до по-продължително огряване на полярните шапки и топенето на леда. Студените водни течения се насочват към екватора и допълнително влияят на локалните климати. Комбинацията  на няколко фактора води до бурни промени.

– Виж я ти нея, – засмя се Дико. – И Земята била жива като нас.

– Но повечето хора, които живеят на нея, въобще не се интересуват от това и я нараняват, – недоволно заключи Дельо.

Двамата приятели въздъхнаха тежко. След това станаха от пейката и всеки пое към дома си, осмисляйки по свой начин току що проведения разговор.

Автомобилът вървеше по пътя. Времето беше хубаво. Слънцето леко прежуряше.

И изведнъж двигателят блокира.

Шофьорът слезе от колата, отвори капака и какво да види. Карбураторът седи извън двигателя и мисли.

– Ей ти за какво толкова си се замислил? – попита го шофьорът.

– За моето съществуване, – тихо, почти беззвучно отговори карбураторът.

– На теб не ти е дадено да мислиш. Ти трябва само да работиш и колата да върви.

– Не е ли странно – каза карбураторът, – че някак си се отделих от колата, от общия механизъм ….а това ме накара да се замисля.

– А защо не се върнеш обратно?

– Не знам, – изскърца карбураторът – като ли че нямам причина да не се върна, но реших да помисля, дали наистина трябва.

– Но така спираш целия механизъм, – ядоса се шофьорът. – Когато работеше по-рано в него това не ти ли доставяше удоволствие?

– Мисля си, колко е хубаво да съм отново на мястото си, да работя с удоволствие и да се чувствам щастлив, – като ехо откликна карбураторът.

– Върни се и ще бъдеш непрекъснато щастлив, – подкани го шофьорът.

– Дали е така наистина?

– Стига със с твоите съмнение. Върни се на своето място, поеми отговорността си и ще бъдеш щастлив. Е тогава можеш да мислиш пак.

Върна се карбураторът на мястото си и колата тръгна. Тогава нашият беглец възкликна:

– Колко е хубав животът. Чувствам се удовлетворен. Мислех, че такова нещо изобщо не мога да изпитам.

– Сега вече можеш да си помислиш добре, дали има смисъл да стоиш извън механизма, – засмя се предизвикателно шофьорът, когато чу спонтанния изблик на карбуратора.

– Няма какво да мисля. Всичко ми се изясни …..Давай да пътуваме и да се веселим.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

Смелете коприва, събрана преди да образува семена. Сложете я в пластмасов или емайлиран съд и я залейте с вода. Оставете сместа на слънце.

Отгоре поставете мрежа и всеки ден разбърквайте.

След 1,5-2 седмици, когато масата потъмнее и престане да се пени, покрийте съда с капак, в който има отвор, за да има достъп на въздух.

Полученият тор е особено богат на азот и калий. Може да го използвате за всички култури с изключение на грах, боб, лук, чесън.

За поливане използвайте 1 част от настойката и 9 части вода, а за напръскване на листата – 1 част от настойката и 19 части вода.

Дъждовните червеи много обичат земя, полята с настойка от коприва.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….