Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….

Денят беше мрачен, но облаците скоро се разбутаха и слънцето се усмихна чаровно на събралите се да празнуват днешния ден.

Минчо обикаляше наоколо и се чудеше: „Какво ще правят тези хора тук?“ Той бе само петгодишен и тепърва се ориентираше в събитията.

Беше дочул някой да казва, че днес е „Ден на будителите“, но думата будители съвсем не му бе ясна.

По звучение я свързваше със будя, събуждам. Нали и него всяка сутрин го будеха да ходи на детска градина.

Минчо забеляза един солидно облечен господин, настрани от събралите се, който се взираше в някакви листове, прелистваше ги и нещо мърмореше под носа си. Очилата му често падаха и той го понаместваше.

Минчо предпазливо се приближи към мъжа, дръпна го леко за горната дреха и тихо каза:

– Здравейте!

Мъжът бързо се обърна, видя момчето и му се усмихна.

– Здравей, какво правиш тук?

– Нали днес е празник на ….. будителите, – запъна се Минчо. – А кои са тези будители? Те събуждат ли някой, както мама сутрин го прави за мен?

Мъжът се засмя и разроши сламената коса на Минчо.

– Или може би това са такива, които бутат някой да направи нещо, – плахо предположи Минчо.

– Донякъде си прав със побутването, – каза съвсем сериозно мъжът. – Това са били бележити и всеизвестни българи, които са умеели да убеждават другите в името на висш идеал или някоя значима цел. И това не е свързано с тяхното лично ощастливяване, а с желанието за по-добър живот на народа.

– Като Левски ли? – попита Минчо.

– Да, като него, – отговори мъжът. – Трудно му е било на Дякона да организира народа и да накара чорбаджиите да развържат кесиите си.

– А днес има ли …. будители? – попита Минчо.

– Животът ни е труден, – каза мъжът, – но винаги се намират хора край нас, които ни подтикват да бъдем добри. Това са онези хиляди светулки, които ни направляват по правилния път.

– Когато порасна, – възторжено подскочи Минчо – ще стана будител. Ще помагам на хората да стават по-добри и да се обичат.

– Да не забравиш, – засмя се мъжът.

Музиката гръмна на площада и хората започнаха да се стичат към трибуната, която бе окичена с цветя.

Минчо загуби събеседника си в тълпата, но макар и със закъснение се закани:

– Ще видиш, чичко, ще стана будител.

Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Малко недоразвито растение растеше под сянката на силен и як дъб, който широко бе разпрострял клоните си.

То се чувстваше защитено под този великан:

– Тук съм си добре, – казваше си то. – На скришно място съм и никой няма да ме види. Никъде другаде не бих намерило такова спокойствие. И всичко това дължа на благородния си приятел, могъщия дъб.

Един ден до дъба дойде дървар. Той размаха брадвата си и повали гиганта.

Заплака малкото растение:

– Загина защитникът ми. Сега бурните ветрове ще ме победят и смажат, а ураганите ще ме изкоренят.

– Не, се страхувай! Това няма да стане с теб, – обади се тих и нежен глас. – Сега слънцето ще те стопли. Дъждовете ще те напоят изобилно. И цветът ти, който до сега не е достигал своето съвършенство, ще се къпе в слънчевите лъчи. И знаеш ли какво ще кажат хората, когато го видят?

– Какво? – примряло в очакване прошепна малкото растение.

– „Вижте какъв хубав цвят има това растение. Как не сме го забелязали до сега?“ А друг ще отбележи: „Това растение е станало прекрасно, благодарение на това, че са отсекли огромното дърво, което му е хвърляше гъста сянка. Сега това растение има възможност да се радва на топлото слънце“.

Понякога и ние сме като това малко растение. Нима не е ясно, че Бог ни отнема удобствата и ни лишава от преимуществата, които имаме, за да направи от нас нещо по-добро?

Слънцето докосваше нежно с лъчите си ранобудните. Симо и Калин бяха станали рано, за да си поприказват на воля, без никой да ги притеснява.

Двамата дълго не бяха се виждали. Симо бе заминал с родителите си за Испания преди три години и двамата приятели само си чатеха по интернет, но сега бе друго.

Калин въодушевен от присъствието на приятеля си започна да му обяснява

– Знаеш ли какво се стреми Бог да ни даде в бъдеще? Вечността. Божието обещание е, че ще има „ново небе и нова земя“, където ще обитава правдата.

Симо слушаше внимателно, но изведнъж го прекъсна:

– Но това не е ли бягство от реалността?

– В известен смисъл е така, – каза Калин. – Откакто дяволът се е втурнал в сегашната  ни действителност, ние се стремим да намерим изход, за да избягаме от нея.

– Като си помисля само, че светът е потопен в мъки и несправедливост, – поклати тъжно глава Симо.

– Но това е поради греха, който царува в него, – бързо реагира Калин. – „В света ще имаме скръб…“.

– А ако стана християнин? – попита плахо Симо, недоизказвайки желанията и съмненията си.

– Някой погрешно вярват, че ако станат християни, Бог ще ги избави от всякакви неприятности, – скептично се усмихна Калин.

– А нима не е така? – попита Симо.
– Благодарение на греха и нещата, които не сме очистили от себе си, сатана не спира със своите интриги спрямо нас.

– Тогава? – объркано попита Симо.

– Има облекчение за мъката и тъгата, – каза насърчително Калин. – Исус каза: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“. Забележи, Той не казва, че някога ще победи светът. Исус е вече победител.