Павлин Симеонов скоро щеше да завърши колежа, в който бе влязъл да учи с желание преди три години и половина. Баща му бе успешен в бизнеса и имаше много пари, затова той му бе подметнал:

– Татко, много ми хареса една спортна кола в автосалона на ъгъла. Бих искал да се движа точно с такава.

Баща му нищо не каза, но младежът очакваше, че той ще изпълни желанието му.

Дойде и денят на дипломирането. Павлин горд със своята диплома в ръка нахлу в кабинета на баща си. Очите му сияеха от щастие и той с нетърпение очакваше наградата си.

– Гордея се с теб, сине. Ти оправда надеждите ми. Обичам те много и желая най-доброто за теб в този живот, – каза бащата.

Бизнесменът подаде красиво опакован пакет на сина си. Ръцете на Павлин трепереха от възбуда. Младежът бързо отвори пакета. На лицето му се изписа голяма разочарование. В красивата опаковка лежеше Библия с прекрасна кожена подвързия, на която бе изписано името на младия човек със златни букви.

Павлин се изправи и гневно изкрещя на баща си:

– Ти имаш толкова много пари, а ми подаряваш тази Библия?!

Младежът остави Писанието на масата, гневно затръшна външната врата и повече не се върна в бащиния си дом.

Минаха години. Павлин стана успешен бизнесмен. Имаше красива къща и прекрасно семейство.

Един ден му мина през главата: „Баща ми е вече стар, не е лошо да го посетя. Отдавна не сме се виждали“.

След обяд Павлин получи телеграма: „Баща ти почина“.

Цялото си имущество възрастният човек бе завещал на сина си. Павлин трябваше да се прибере и да се погрижи за книжата на баща си.

Когато отиде в дома, където бе израснал, сърцето му се изпълни с тъга и съжаление. Павлин влезе в кабинета на баща си. Там на масата още лежеше новата Библия така, както я бе оставил преди много години.

Очите му се насълзиха и той отвори Писанието. Започна да прелиства страниците и да чете от тук оттам.

Изведнъж от задната страна на Библията изпадна ключ. На него имаше етикет, на който бе написан модела на кола, онази спортната, която Павлин много бе харесал тогава. Там пишеше още: „Напълно изплатена“.

Колко пъти изпускаме благословенията си, защото не са опаковани, както очакваме?

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.