Ирина търсеше удовлетворение в работата си, в дома си, … изобщо в целия си живот, но не успяваше.

– Сърцето ми е празно, – каза веднъж на приятелката си Моника. – Къде е любовта, смисълът на живота, щастието, …?

– Ти черпиш вода от неправилния кладенец, – засмя се Моника.

– Не те разбирам, – вдигна рамене Ирина.

– Ти взимаш вода от кладенеца на света, в който има популярност, притежания, политика, власт, престиж, слава, богатство, кариера, признание, репутация, развлечения, почести, ….., но колкото и да пиеш от него пак отново ще ожаднееш. Ако търсиш удовлетворение в такъв кладенец, си губиш времето.

– Какво предлагаш тогава? – Ирина смръщи вежди предизвикателно и сложи ръце на кръста.

– Нужна ти е Живата вода на Исус Христос, – спокойно обясни Моника. – Ако пиеш от нея, никога няма да ожаднееш.

– Наистина ли няма да ожаднея? Сигурна ли си?

– Пробвай и сама ще се увериш.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Въпреки студа, вън грееше слънце. Стефка държеше в ръце първата си рожба. От нея се изливаше безгранична любов към малкото. Тя забравяше всичко заради бебето.

С последни сили се бореше със съня, само и само да наблюдава как детето ѝ спи. Докосваше едва наболата косица и леко допираше пръстите на дъщеря си.

– Никога до сега не съм изпитвала подобно нещо, – казваше си Стефка.

Когато малката Мария бе на две седмици, Стефка бе в детската стая.

Люлееше я на ръце и се наслаждаваше на близостта с това малко същество. Целуна я по главичката и промълви:

– Не мога да повярвам, че имам такова красиво момиченце. Тя е моя, цялата е моя!

Тогава младата майка дочу тих глас:

– Не, моя е, Стефче. Тя ми принадлежи. Аз я направих и тя е моя.

Стефка коленичи с бебето на ръце и наведе глава.

Когато прие Исус Христос за свой Господ и Спасител, за нея това бе по-скоро някаква абстрактна идея, но сега ……

– Да, – каза тя, – едва днес разбирам, че ако вярвам в Теб, всичко, което имам, включително и скъпоценната ми дъщеря, Ти принадлежи. Моята любов към Мария е само капка в сравнение с това, което Ти, мисли за нас.

Тези размисли я разтърсиха.

– Не съм сама като родител, – продължи Стефка възторжено. – Имам прекрасен пример за бащинство от Бога. Да бъда майка за мен е голяма радост, но най-голямото щастие, което ми е дадено, е личната ми връзка с Господ.

Погледна малката си рожба и добави:

– Преди да имам Мария, никога не съм падала на колене, за да принеса на Господа най-голямото си съкровище. След като станах родител, разбрах какво е любов.

И тъй като любовта е определение за Бог, ние разбираме всъщност кой е Той.

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.