Преди няколко години Станислав Петров нае чистачка за офиса, но той нито веднъж не я бе виждал.

Тя идваше много рано, половин час преди всички. Справяше се със всичката си работа и бързо изчезваше, преди да дойде някой от служителите в офиса.

За Петров тази жена бе невидима, но всеки месец и начисляваше заплата.

Веднъж в кабинета му влезе красива млада дама, добре облечена и с изискан маниер. Тя му каза:

– Господин Петров, чух, че давате на служителите си 50% отстъпка за измиване на автомобили. Вярно ли е?

Петров я изгледа в пълно недоумение и изненадано попита:

– А вие коя сте? При нас ли работите?

– Работя при вас като мениджър по почистването.

„Виж я ти, – помисли си Петров, – мениджър и то по почистването“.

– Ако това е така, – каза ѝ той, – тогава, разбира се, можете да започвате веднага ….

И така тази дама, експерт по чистотата чистеше три много скъпи автомобила: на шефа си, на сина и на жена му.

Петров провери как стоят нещата с „мениджъра му по чистотата“ и установи нещо много интересно.

Тази умна жена за един ден почистваше общо 10 малки офиса в района. Доходът ѝ за месец съвсем не беше малък. В същото време тя работи само до 17:00. тя имаше принцип: Семейството преди всичко.

Това се казва мениджър по почистване. На такива шапка свалям.

Михаил за първи път тръгваше на училище. Той беше много способно дете. За това чуваше много често да говорят родителите му, баба му и дядо му.

– Навярно ще бъде отличен ученик, – усмихваше се радостно баба му.

– Да, той е способно момче, – клатеше глава дядо му.

Михаил с нетърпение очакваше да прекрачи училищния праг.

– О, там ще видят какъв съм аз!- възторжено си казваше Михаил. – Ще им докажа на всички, колко съм умен.

В училище не го приеха с възторг и възхищение.

Учителят задаваше различни въпроси на учениците. Щом Михаил извикваше високо отговора без да вдигне ръка, учителят се намръщваше и вдигаше друг ученик да отговори.

Е и него вдигаха, но на Михаил му се струваше, че не е достатъчно често. През цялото време се въртеше, подскачаше или се провикваше високо, но това не накара останалите ученици и особено учителят, да забележат неговата гениалност.

Тогава Михаил реши да ги изненада, като имитира гласът на сойката. След звука, който издаде, учителят го погледна сърдито, а останалите се разсмяха.

– Защо постоянно ни пречиш? – извика едно русо момиче със небесно сини очи.

Но това, като че ли активизира още повече Михаил и той започна да имитира различни животни и птици. Всички се смееха, а „имитаторът“ беше щастлив.

Следващия час учителят каза:
– Тук при себе си имам една шапка невидимка, на когото я сложа става невидим. Днес реших да я поставя на главата на Михаил, защото той пречи на останалите да слушат урока.

„Нека само ми я сложи, – помисли си Михаил, – ще ги накарам да немеят пред мен“.

Учителят дойде тъжен до непокорното момче и само докосна главата му.

„Нищо особено, – каза си Михаил, – на главата ми няма никаква шапка невидимка“.

Щом започна урока, той започна със своите номера. Какви ли не звуци издаваше, как ли не се кривеше, но никой не му обръщаше внимание.

По едно време му доскуча от щуротиите, които изпълняваше и се заслуша в урока. Искаше да излезе на дъската и да реши задачата, но никой не го забеляза.

Михаил сериозно се обиди: „Е нека, те ще съжаляват!“

Най-сетне звънна звънеца и дойде междучасието. Всички ученици излязоха да играят на двора.

Учителят докосна главата на Михаил и „свали“ шапката невидимка.

– Тъжно ли те бе да си сам? – тихо го попита учителят – Иди играй и се наслаждавай на почивката с другите деца, а когато всички отново се върнете в клас, ще ти сложа пак шапката невидимка. Тя ще стои на главата ти до тогава, докато се научиш да помагаш на другите и да не им пречиш да слушат урока.

Михаил наведе глава и много тихо каза:

– Моля ви, не ми я слагайте повече. Няма да преча повече на другите да слушат в час и ще се науча да им помагам.

– Добре, – усмихна му се учителят, – всичко от теб зависи, а сега бягай на двора при другите деца.

Михаил се усмихна и с бавна , но радостна, походка се отправи към вратата.

По време на работата по музиката към трагедията „Егмонт“ Бетовен често се срещал с Гьоте. Двама велики мъже бавно се разхождаха по алеите на виенския парк и водели своите не забързани беседи. Много от минаващите им се кланяли.

По това време Гьоте заемал висок държавен пост. Той бил привикнал с раболепното внимание на подчинените си. За това всички поклони приемал за своя сметка. Отговарял им с леко повдигане на шапката си.

Изморен от това поетът се оплакал на композитора:

– Отегчен съм от всички тези безкрайни поклони!

– Ваше превъзходителство, не се ядосвайте – каза Бетовен с олимпийско спокойствие. – Може би част от тях са и за мен.

Галя звънна на вратата. Отвътре се чу лай на някакво страшно куче, с размерите на Баскервилското. Дращи със лапите по вратата почти на нивото на шпионката.

„Ако се изправи на задните лапи, – помисли си Галя, – може и да се покаже. Този лай е странен. Контролирана истерия“.

Той представляваше две секунди пълна ярост, след това три секунди зловеща драматична пауза. И така цял цикъл.

Сякаш казваше: „Ще те разкъсам на части, но аз съм само айсберга. Не хвърлям думите си на вятъра“.

Ники отвори вратата и Галя инстинктивно се отдръпва. Тогава тя забеляза малко чудо, което приличаше на съборена на пода шапка, куче тип териер.

Виждайки физиономията на Галя, Ники се изкикоти:

– Бях вдъхновен от басовия страшен лай на моя любимец. Дресирах го да лае в най-високата точка на траекторията му. Страшното драскане и опиране на вратата, забавят падането. Летвата закована на вратата, падаща се под очите на кучето, му помага по-дълго да се задържи на задните лапи.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.