Святият Дух надари учениците и последователите на Христос със Своите дарби и чудния Си плод. Затова те имаха хармония помежду си като подарък.

Бог на търпението и мира им даде единодушие.

Нямаше заседание и протоколи, в които да се впише, че е взето решение всички да бъдат в хармония. Това бе естествен плод на Святия Дух.

Същият този Дух, който даде власт на апостолите да вършат чудеса, укрепи вярващите да свидетелствуват за вярата си сред враждебния околен свят, Новорождението им даде друг нов характер.

Първите християни имаха нови сърца, за това бяха едно. Всеки, който ги погледнеше, възкликваше: “ Ето колко е добро и колко е угодно Да живеят братя в единодушие!“

Беше 1968 година. В едно малко селце в Южен Виетнам имаше много християни. Един партизанин от Виетконг често присъстваше на богослуженията в църквата на това малко селище.

Веднъж той предупреди хората от селото:

– Ще ви нападнат хиляди войници и то много скоро.

Жителите на селото единодушно решиха:

– Ще поверим защитата си на Бога.

– Вместо да бягаме и да се крием, нека усърдно да се помолим на Бога, – предложи една възрастна жена.

И те застанаха, за да измолят защита от Господа. Пяха много християнски песни и химни. И Бог изпълни сърцата им с необикновен мир и спокойствие.

На следващия ден рано сутринта се чуха изстрели, но изведнъж те спряха. Никой повече не наруши тишината в селото нито този ден, нито на следващия.

Мина се малко време и войници, които бяха нападнали селцето, бяха пленени от силите на Южен Виетнам. Случи се така, че ги докараха на същото място, което бяха нападнали.

Един мъж от селото ги попитаха:

– Защо спряхте нападението си към нашето село?

– Когато открихме огън, – обясни един от войниците, – около селото ви внезапно се появиха големи хора, облечени в бели светещи дрехи. Ние стреляхме срещу тях, но те не падаха. Тогава ужасени се разбягахме, кой накъдето види.

Кой може да каже, че връзка между молитвата, помощта на ангелите и другите чудеса е случайна? Когато се молим, то „съвпаденията се случват“, а когато не правим това, тях ги няма.

Хубаво е, че видимият свят, по заповед на Бога е създаден за нас, но още по-чудно е, че ангели служат за нашето спасение.

„Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя“.

Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Първата система от музикални ноти са се появили в дълбока древност. Още в Месопотамия са могли да записват музиката. Но в Европа мелодията на песните се предавала устно чак до VI в. н. е.

Тогава навлязла в употреба гръцката система на нотиране, в която нотите се назовавали с букви от гръцката азбука. Тази система и до сега се използва в някои страни на света.

Музикални ноти в сегашния смисъл на думата са се появили в XII век. Те са наречени на началните срички на първите шест стиха от латинския химн на Йоан Кръстител „UTqueant laxis / REsonarefibis / MIragestorum / FAmulituorum / SOLvepolluti / LAbiireatum, Sanctelohannes“ – “ Да могат твоите раби с несковани гласове да възпеят чудесата на твоите дела. Очисти от греха техните нечестиви уста, свети Йоане“.

Гуидо д’Арецо великият теоретик на музиката, първи забелязал, че на всеки от стиховете съответства тон от гамата и започнал да използва първите срички за обозначение на нотите.

Трябва да се отбележи, че седмата нота е получила постоянно име едва в XVI в. Тя е започнала да се нарича SIпо от първите букви на думата Sanctelohannes – „Св. Йоан“.

А нотата UT се е превърнала в DO чак в XVII в.