Един горд човек дълго лазил по високите планини. Там видял орел и го попитал:

– Кажи ми горда птицо, как летиш?

– Това е толкова просто. Оттласкам се от края на пропастта и летя, това е всичко. Няма никаква тайна. Така е летял моя баща и бащата на моя баща, и неговия баща ……

Орелът размахал криле и полетял. Човекът го последвал.

Дълго време след това над пропастта се чували викове …..

Сложният процес на диагностика на епилепсията ще се опрости, благодарение  на електронния „костюм“, който постоянно следи жизнените изменения в тялото. Пациента може да го носи като ежедневно облекло.

Специална риза и шапка, снабдена с датчици, които записват дейността на мозъка и мускулите, си взаимодействат с приложение към  смартфон, така че лекарите могат да проследяват промените всяка минута в реално време и да разберете какво причинява на атаката.

До днес диагнозата се установява във болница от лекар с помощта на енцефалограма, която измерва мозъчните вълни по време на атаката.

Костюмът „Neuronaute“ разработен от френската компания BioSerenity може да се носи извън болницата, всеки ден при извършване на ежедневни дейности.

Ризата и шапката са свързана със смартфон чрез Bluetooth, както и специални приложения, които обработват и анализират данните. Даже, когато собственикът няма припадък, данните за температурата на тялото и активността му се изтеглят и съхраняват.

Вградени датчици наблюдават мозъчната активност, движение на очите и температура.

Освен това, устройството разполага със сензори за регистриране на мускулната и нервна дейност. То е способно да проверява движенията, дишането, пулса и кислорода в кръвта.

Новият продукт ще бъде особено полезен за деца, които трудно застават неподвижно при правене на енцефалография. Устройството записва не просто това, което се случва с един човек получил епилептичен припадък, но и създава информация, чрез която ще се определят възможните причини. Лекарите ще знаят на коя област от мозъка влияе пристъпът и какъв вид припадък има човека.

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Като човек с нежна и добра душа, Маейербер винаги изразявал искрените си съболезнования на хора страдащи от всякакви недъзи.

Знаейки тази черта  на Майербер, Росини по време на срещата им тъжно съобщил:

– Моето здраве е разрушено.

Когато го попитали:

– Защо постъпвате така?

Росини отговорил весело:

– Чувствам се отлично, но моят приятел толкова искрено желае да изрази съболезнования към всички, че аз не искам да се лиша от това удоволствие.