Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

В един град живееше Спиро. Той беше ковач и то много добър в професията си. Беше от хората, които не вярваха в Бога. Изявяваше се като начетен човек и умееше да опровергава всеки аргумент на християнството.

Възрастния вече дядо Кольо, който беше християнин, желаеше от цялото си сърце да приведе този човек при Христос. За целта възрастния човек бе изучил много от аргументите за и против християнството.

Един ден, когато реши, че вече е подготвен добре отиде при ковача. Но Спиро бе непоклатим.  Само с няколко думи опроверга всичките аргументи на християнина.

Дядо Кольо заплака и каза на ковача:

– Не мога с нищо да възразя на аргументите ви, но искрено съжалявам за душата ви.

Дядо Кольо се прибра у дома и сподели с жена си:

– Не успявам в Божието дело, обърквам се, смущавам се и нищо не постигам. Но Бог е свидетел, че много ме боли за душата на този човек. Не можах да докажа нищо на Спиро, за пет минути той отхвърли всичките ми аргументи.

Ковачът също се прибра у дома си и каза на жена си:

– Днес дядо Кольо ми каза думи, който не можах да разбера точно. Каза ми, че искрено съжалява за душата ми. Какво означава това?

– Най-добре е да отидеш и да го попиташ сам за това, – отговори жена му.

И Спиро се запъти към дома на възрастният християнин. Преди да почука на вратата, той ясно чу от прозореца:

– Господи, трудно ми е да благовествам, – молеше се дядо Кольо. – Ти знаеш, че и този път не можах да го убедя в нищо, но ме боли, че душата му е не спасена.

В този момент ковачът бе победен. Той не почука, а направо влезе в стаята, където се молеше старецът на колене.

– Не, не! Вие не сте пречка за Божието дело. Мислех, че зная всички доказателства против християнството, но вие ми дадохте такова, срещу което не мога да се съпротивлявам. Казахте ми, че искрено съжалявате за душата ми! Моля ви, помолете се за мен!

Ковачът падна на колене до дядо Кольо и прие Исус Христос за свой личен Спасител.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.