Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

В парка бе прохладно. В най-горещата част на деня, пенсионерите предпочитаха именно това място.

Манол и Дамян, чийто побелели коси говореха красноречиво за дългият път извървян досега, бяха окупирали една пейка и тихо разговаряха.

Край тях мина двойка тинейджъри, които се целуваха и прегръщаха без никакъв свян. Те не обръщаха внимание на гневните упреци и възмутените лица.

– Е, това е днешната младеж, – въздъхна Манол, – нямат ни срам, ни съвест.

– Живее във време, в което на греха се гледа снизходително, – възмутено възкликна Дамян, – а Бог се смята за отстъпчив, не достатъчно строг и мекосърдечен.

– Повечето смятат, – сбърчи вежди Манол, – че Господ ни разбира, желае да задоволи всичките ни желания и толерантно се отнася към нарушаването на всички Негови заповеди.

– На съвременните хора им е трудно да повярват, че Бог може да мрази нещо, включително и греха, – добави Дамян.

– За тях Той е ужасен старец, – гневно поклати глава Манол, – Който снизходително приема всички „шеги“ на внуците Си.

– Не разбират ли, че Бог не е забравил за съществуването на греха? – гневно попита Дамян. – Той го мрази, защото знае, че всяко прегрешение опустошава сърцата ни.

– Грехът е като раков тумор, който расте неумолимо, носейки ни страдание и смърт.

– Непокаяният и непростен грях води хората до безвремие, което е лишено от Бог и води направо към ада, – заканително размаха ръка Дамян.

– Бог мрази греха, защото знае неговите последствия! Как не могат да го осъзнаят?

Не отлагайте, още днес приемете Божието прощение и се радвайте вечно в Неговата любов.

Денят бе дълъг и уморителен за Денка. Слънцето все още прежуряше, но тя бе свършила основната си работа. Полагаше ѝ се малко почивка.

Денка взе стола и седна до прозореца. Изведнъж забеляза, че двама възрастни мъж и жена се опитват да преместят част от старата ограда.

Денка веднага скочи намери мъжа си и му извика:

– Кольо, да вървим, двама възрастни хора се мъчат със старата ограда. Нека да им помогнем.

– Къде са? – попита той.

– В ляво от двора ни, – отговори Денка.

И двамата млади хора хукнаха навън. Четиримата  много трудно се пребориха с откъртената част от оградата, след което я натовариха на количката.

Не беше леко, но помагайки си стари и млади бутаха количката по стръмната улица нагоре, за да я изхвърлят на мястото, където се изхвърляха такива боклуци.

Въпреки че им бе тежко, четиримата се смееха весело и това им помагаше, да се справят по-бързо.

Нали знаете, че „сговорна дружина планина повдига“. Съединяването на усилията на млади и стари, в каква да е работа, винаги е давало и ще дава отлични резултати.

На връщане възрастната жена попита Денка:

– Ще станеш мой приятел?

– Да, – искрено отговори Денка.

Оказа се, че тези възрастни хора не знаеха български, освен няколко думи. Те бяха дошли тук, за да прекарат старините си. Децата им вече пораснали се бяха пръснали по света.

Вие знаете ли как се чувстват непознати на чуждо място?

Бог ни е определил да благославяме „съседите“ и да ги обичаме като себе си. Чрез Божият Дух, можем да обичаме Бога и другите, защото Той първо ни е възлюбил.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.