Марко и Стефан седяха един срещу друг и тихо разговаряха.
– Как би нарекъл Великден през тази година? – попита Стефан.
– Какво мога да кажа, – повдигна безпомощно рамене Марко. – Плановете за пътуване са отменени. Църквите остават празни, докато болниците се пълнят. Семейните събирания се заменят с разговори по телефона или чатове. Поради епидемията, голяма част от хората са затворени. Радостта от празника е отстъпила място на страха, изолацията и траура за тези, които сме загубили.
– Тъжен, изключително тъжен Великден, – съгласи се Стефан.
– Но знаеш ли, – Марко погледна приятеля си в очите, – че първата Пасха е предшествана от мрачни климатични промени, болести по животните, а след това и смъртта на първородните в Египет.
– Това, че се чувстваме затворени и изолирани по никакъв начин не може да се сравни с робството на евреите, – тъжно поклати глава Стефан.
– Но поне можем да се причислим към молитвите им за освобождение, – нерадостно се усмихна Марко.
– Е, – добави Стефан, – сега като сме лишени от обредите, то можем по-добре да си спомним за страданията на Христос.
– Най-голямата утеха на Великден тази година е, че Бог познава страданието, – въздъхна Марко.
– За първите последователи на Исус Пасхата започна с радостни възгласи и весели тълпи, но завърши с кръста.
– Вместо учениците да тържествуват, те скърбяха – повдигна вежди Марко. – Заключиха се, страхувайки се, че насилието, на което бяха свидетели ще ги последва.
– Да, но дойде Исус при отчаяните ученици и им каза: “ Мир вам“.
– Сегашният Великден няма да се оживи от писани яйца и семейни събирания. Няма да има абитуриентски балове и сватби. Само изолация с безмилостни лоши новини, – констатира с голяма тъга Марко.
– Но мнозина именно в тези дни ще се изненадат от срещата с Този, който ще ги посрещне с усмивка и думите: „Мир вам“, – обнадеждаващо прозвучаха думите на Стефан.
