Нощта бе прегърнала малкия град. Тишина царуваше сред падащия сняг. Прозорците отдавна бяха потъмнели, а обитателите на домовете бяха обсебили царството на сънищата.

Само Станка се обръщаше в леглото и пресмяташе още колко неща трябваше да свърши днес, а програмата ѝ за следващия ден бе още по-натоварена.

Тя беше добра майка, чудесна домакиня и незаменим съветник и партньор на мъжа си в бизнеса. Всичко това беше добре, но на нея и се искаше да има повече време да почете, да научи някой език, да посвири на цигулката, която отдавна лежеше в прашасалия калъф в ъгъла на стаята.

Време за нещата, които най-много обичаше, не стигаше.

И Станка се размечта:

„Колко хубаво щеше да бъде, ако изобщо не спях. Тогава, докато другите са в леглата, щях да правя толкова много неща, за които сега не мога и да си помисля“.

Някое от децата се обърна и се отви. Станка стана и внимателно изтегли завивката, която бе минала под сина ѝ и го покри с нея. Той се размърда, но не се събуди.

Тя легна отново в леглото. Симо хъркаше до нея, но нея сън не я ловеше.

„Казват, че хората, който не спели, – отново потече потокът от мисли в главата ѝ, – боледували, били много нервни. Възможно е, не съм специалист в тази област, но ние се изнервяме в ежедневието, дори и да сме се наспали добре. Грижи, неприятности, главоболия и какво ли не…..“

Циферблата на часовника светеше с бледа синкава светлина, стрелките в тъмнината се открояваха ясно. Наближаваше четири часа, а Станка още не можеше да заспи.

Тя стана, светна в коридора, извади Библията, отвори на Псалмите и започна да чете:

– …… Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята. Той няма да остави да се поклати ногата ти. Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме нито ще заспи Оня, Който пази Израиля. Господ ти е пазач …..

Изведнъж Станка трепна:

– Бог не задремва, не заспива, защото е мой пазач. Аз да не съм Господ, че не искам да спя?! Ограничена съм във времето и пространството. Какво се мъча да постигна със свои сили? Вълнувам се. Притеснявам се. И за какво?

Тя падна на колене и започна да се моли:

– Господи, прости ми! Знам, че ме пазиш и се грижиш за мен. Моите мисли, не са като Твоите, но Ти винаги мислиш за добро …. Моля те помогни ми да подредя нещата си така, че да имам време и за любимите си занимания.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!