Няколко души се бяха събрали около масата и обсъждаха нервно случилото се. Бяха се сблъскали с нещо, което не бяха срещали до сега, а това даде възможност да помъдруват малко.

– Това е някакъв объркан проект? – Румен удари с ръка по масата.

– Не, – отсече Христо и огледа другите. – Вижте, ние се намираме точно по средата на едно от най-силните течения в света. То има ясно очертани граници. А точно тук се разделя на две. Едната част продължава на север покрай брега, докато другата завива на запад, за да се превърне в част от субтропическото течение в Южния Атлантик. Течението, което минава покрай Южна Америка се затопля с няколко градуса повече спрямо онова, което продължава покрай бреговете на Африка.

– Е, и? – попита нетърпеливо Дони.

– Двете течения се събират отново близо до екватора и когато се смесят, играят ролята на буферна зона между теченията на северното и южното полукълбо, – поясни Христо.

– Съжалявам, но нищо не разбрах, – въздъхна Никола.

– Ако двете течения са близки по температура, когато се съберат, тяхната способност да са буфер вероятно ще намалее, – продължи да разяснява Христо. – Възможно е дори да преодолеят силата на Кориолис, която движи преобладаващите ветрове и съответно плитките течения.

Емил се протегна към чашата с чая, но спря по средата. По лицето му се изписа разбиране.

– Това би могло да измени напълно посоката на океанските течения. Нали?

– Точно така – заигра весела усмивка върху лицето на Христо. – Въртенето на земята определя посоките на преобладаващите ветрове. То е причината ураганите в северното полукълбо да се въртят обратно на часовниковата стрелка, а циклоните в южното да се движат по посока на часовниковата стрелка. За това имаме Гълфстрийм, който минава покрай източното крайбрежие на Съединените щати, движи се на север и след това завива на изток. Така в Европа могат да се наслаждават на хубаво време, иначе би била необитаема.

– Какво ще стане, – почеса се по главата Дони, – ако вода от южното полукълбо започне да тече покрай екватора близо до Африка?

– Ще навлезе в местата, където се зараждат атлантическите урагани – отговори Емил, който бе метеоролог по професия. – По-топлите води означават повече изпарения, а повече изпарения означават по-силни бури. На тропическата депресия ѝ трябва повърхностна температура над 26 градуса по Целзий, за да набере достатъчно сила и да се превърне в ураган. Щом това стане, тази стихия абсорбира два милиарда тона вода на ден.

– Два милиарда тона? – ахна Милена.

– А когато стигнат до земя, те изхвърлят от десет до двадесет милиарда тона дневно, – каза Емил. – Разликата между буря и мощен ураган е времето, което са прекарали в поглъщане на вода край съответното крайбрежие.

Дони, който обикновено беше сред най-бързо схващащите в помещението засия. Той най-сетне разбра за какво става дума.

– Когато това течение се затопли изкуствено и част от тази вода избяга на север, бурите могат да станат много по-силни.

– И много по-чести, – добави Христо. – И какво следва от това?

– Че някой помага на жестоките бури да се разразят точно върху нас през последните няколко години?

– Специалистите по ураганите твърдят, че навлизаме в естествен цикъл, в които се увеличава силата на бурите, – каза Емил, противопоставяйки се на гледната точка на Дони.

– Тези генератори и затоплящи уреди, които открихме, загряват водата и то осезаемо. Те не усилват ли този цикъл? – защити мнението си Дони.

И все пак това бяха само идеи и предположения. Бяха се натъкнали на някакъв експеримент, но още не можеха да разберат същността му.

Единственото, което ги притесняваше бе, че не знаеха дали тези странни машини застрашаваха по някакъв начин тях и хората като цяло …..

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Броколите и магданозът малко приличат на гора.

Листата плаващи в чаша с чай са като лодки в езеро.

Обикновените предмети понякога се превръщат в напълно различни други неща само с помощта на нашето въображение.

Това, което повечето хора само изказват, японска художничка въплъщава в живота.

Именно така са се появили новите картини за „Миниатюрния календар“. Той се обновява всеки ден.

Автор на календара е Татсуя Танака. Своя проект е започнала през 2011 г. Всяка снимка съдържа малък сюжет, в които участват обикновени предмети в необичайни роли.

Четката за дрехи се превръща в сено. Кубчето на Рубик е представено като многоетажни сгради…..

Татсуя Танака рисува само от четири години, а са се натрупали толкова много снимки!

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

В Сидни на брега на Тасманово море има стръмна скала, която е станала популярна като място за самоубиства.
Близо до нея се намира къща, в която живе Дон Ритчи. Той спасил, по официални данни, 160 човека.
Дон имал навика да наблюдава разхождащите се край скалата.
Когато виждал в даден човек признаци за самоубийство, отивал при него и го питал:
– Мога ли с нещо да ви помогна?
А после го канел в дома си на чай.