Дамян се бореше с един грях, който бе станал нещо обичайно за него. Той поиска подкрепа и съвет от един по-възрастен вярващ, който му каза:

– Ако наистина си християнин няма да ти е трудно да контролираш пороците в сърцето си.

Дамян искаше да му изкрещи: „Това не ми върши работа, а и не е вярно“, но си замълча. Все пак този човек бе по-възрастен от него…

„Ние сме християни, – каза си Дамян, – защото сме осъзнали, че сме грешни и имаме нужда от Божието водителство. Тогава какво следва от това?“

Той се помоли:

– Господи, прости ми този грях…помогни ми….

Но продължаваше да се чувства виновен.

На следващата неделя пасторът в църквата проповядваше за Божията безкрайна благодат.

– Греховете ще ни съпътстват постоянно, – каза той, – но ние трябва да ги признаем пред Бога и да продължим напред“.

Тези думи ободриха Дамян. Те бяха наистина верни, но вината и срамът не го оставиха.

Веднъж един много близък приятел на Дамян, след като го изслуша и разбра проблемът му, каза:

– Бог е вятър в гърба ти, а не дъжд в лицето ти. Господ не ни връща назад, за да ни натяква нашите грехове, а ни води напред. Ако приемем Неговата прошка и продължим напред, ще видим новия живот, който Той ни е обещал.

Изведнъж Дамян осъзна:

– Бог е простил греховете, сега е мой ред да си простя сам на себе си. Нима аз съм по-голям от Бога, че не мога да направя това?

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата. Пламен и Михаил се облегнаха на оградата.

– Не се чувствам много насърчен от днешната служба днес, – каза Пламен. – А ти?

– И аз съм в същото положение, – добави Михаил.

На Надежда ѝ стана неприятно, когато чу неволно тези думи.

„Като се замисля – каза си Надежда – и аз понякога съм правела подобни коментари, а сега съдя хората за същото“.

Тя седна на близката пейка и се замисли:

„Когато отиваме на църква, какво си мислим? Днес какво ли ще ми донесе неделното богослужение? Но аз конкретно с какво съм допринесла за това общо служение? Трябва да спрем да пилеем енергията си в оплаквания и да се опитаме да служим на другите“.

При Надежда дойде жена, чиято дъщеря бе в болницата. Тя сподели с нея:

– Представяш ли си, тя е още малка, а е разказала за Исус на жената в съседното легло. След това се помолили двете и тази жена приела Исус Христос за свой Господ и Спасител.

След това жената разказа на Надежда и други преживявания като това. Тя беше толкова въодушевена, че зарази Надежда и тя възкликна:

– Слава на Господа!

След като се разделиха, Надежда отново потъна в разсъжденията си:

„Колко често сме завладени от егоизма си, а трябва да работим за общото служение на църквата по много начини. Какво ни коства да похвалим някой за неговите усилия? Необходимо е по-често да се включваме като доброволци, да търсим хора, които се нуждаят от помощ и да им помагаме. Най-важното, да се молим за всички“.

Обнадеждена Надежда стана и бодро закрачи към дома си.

Това бе един дълъг и мрачен период в живота на Васко. Той не вярваше в себе си и се осъждаше постоянно. Чувстваше се като в капан.

Това състояние напълно го съсипваше. От устата му ден и нощ се изтръгваха думи, които го нараняваха още повече:

– От мен нищо не става….. Как можах? ….. Ето отново оплесках нещата …. Има ли смисъл да започвам отново това? …. Пак ще се проваля ….Безнадежден случай съм ….

Но всичко това съсипваше не само него, но и отношенията му с другите хора.

Една неделя Васко реши да посети друга църква, различна  от тази, в която ходеше редовно. Смяташе, че всички там го възприемат като неудачник и тотално пропаднал човек.

Когато влезе в първата му попаднала църква, чу пастирът ѝ да казва:

– Има ли желаещи, за които църквата да се моли?

Васко излезе отпред. Той не познаваше този човек, но той му каза:

– Да живееш изцяло погълнат от себе си и собствените си чувства е грях. За да се „излекувате“ четете поне три пъти на ден Посланието към Римляните, 8 глава, първи стих.

„Какъв е този стих?“ – помисли си Васко.

Когато седна на един от столовете, отвори джобния си „Новия завет“ и прочете следното: „Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса“.

Васко много се ядоса на тези думи, но реши да пробва „лекарството“.

Мина цяла седмица и Васко едва тогава разбра, че Бог му беше проговорил, чрез този непознат пастир.

Той продължи редовно да чете този стих месеци наред, докато не се освободи от постоянното самообвинение и чувството за безполезност.

Така Бог постави чрез този стих едно ново начало в живота на Васко.

Църквите не са места за светци, а болница за грешници.

Когато децата ми прекарваха по-дълго време с някой от приятелите си, започваха да се държат като него и се забелязваха някои от неговите маниери у тях.

За това ги съветвах да подбират хората, с които дружаха. Всеки родител би искал децата му да дружат с добри младежи, които да им влияят положително.

Така е и със всеки от нас,  ако прекарваме повече време с Бога, другите ще виждат в нас, достойни Негови последователи. Ходим на църква и в група изучаваме Библията, но това не е достатъчно. Необходимо е да прекарваме, колкото може повече време в молитва. Ето Исус изпълняваше волята на Своя Отец, но прекарваше дълго време в молитва, понякога цяла нощ.

Отделянето на повече време за молитва е най-добрия начин да общуваме по-дълго с Бога. Така отваряме сърцето си за Неговото действие и получаваме водителство във всички сфери на живота си.

Повечето от нас прекарват около 40 часа седмично със своите колеги. Ако Бог е най-близкият ни приятел, представете си, колко положително бихме им повлияли!

Димитър, синът на Мария и Огнян, страдаше от депресия. Това бе голямо изпитание за цялото семейство. Другите се опитваха да им помогнат, но те потопени в мъката си не осъзнаваха и не виждаха това.

Мария и Огнян бяха християни, посещаваха редовно богослуженията в църквата, но когато се обърнеха към Бога, мракът около тях ги стягаше в още по-жестока хватка.

След една от семейните консултации, терапевта ги посъветва:

– Започнете да записвате всички благословения, които сте получили от Бога. Така по-добре ще оцените хубавото, което се случва във вашия живот.

Макар и малко неохотно Мария и Огнян се съгласиха да последват съвета на терапевта.

– Не виждам голям смисъл в това, – каза Огнян след консултацията.

– Кой знае, ….може и да подейства, – каза със слаба надежда Мария. – Нищо не губим ако опитаме.

И двамата започнаха да си спомнят и старателно да записват всичко, което Бог бе направил за тяхното семейство.

Изведнъж  настъпи промяна в семейната им среда. Те започнаха по-ясно да виждат Божиите дарове и да ги откриват и в най-малките неща. Вече усещаха добротата на хората , които се опитваха да им помагат и бяха неотклонно край тях.

Един ден Огнян каза възторжено:

– Трябва да сме благодарни, че семейството ни е все още цяло, въпреки трудностите през, които преминаваме.

С времето благодарността се върна в живота на това семейство. Те откриха нови начини да общуват един с друг. Напълно осъзнаха, че Бог винаги е бил близо до тях.

И благодарността промени всичко. Синът им се възстанови. Взаимоотношенията им се оправиха и връзките помежду им се заздравиха.