Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Петър Иванов беше повече от петдесет години редактор. Той гледаше написаното да бъде изпипано добре. Не допускаше компромиси.

Неговата страст бе не само да открива грешките, а да подобрява фразите относно яснотата, логиката, последователността и граматиката.

Веднъж големият му син Данаил го попита:

– Всички поправят текстовете с червен химикал, а ти със зелен. Защо го правиш? Искаш да изглеждаш по-различен от другите ли?

– Зеленият цвят е „по-приятелски“ настроен, – усмихна се Петър. – Червените дири дразнят всеки начинаещ или неуверен писател.

Целта на старият редактор бе нежно да посочи правилните съчетания от думи и да насочи човека в правилната посока.

Исус поправяше хората с любов. Когато се сблъска с лицемерието на фарисеите, Той ги изобличи остро, но това бе в тяхна полза, ако можеха да го осъзнаят навреме.

Решението за промяна на никого не се харесва. Заради гордост трудно приемаме критиката с радост и благодарност.

Божието поправление с любов ни помага да се променим и да Го следваме.

Нека приемаме от Бога възможността да се поправим, за да растем в мъдрост и разбиране на нещата.

Вера работеше в болницата като медицинска сестра анестезиолог.

След операция, хората бяха отвеждани в общото отделение и ги наблюдаваха от персонала.

Обикновено лекарите идват и задават въпроси от рода на:

– Как се чувствате? Кой ден сме днес? …..

Единствената цел бе да се оцени състоянието на пациента. Понякога болните са неадекватни и могат да навредят на себе си и другите в отделението.

Ако имаше подозрение, че пациента може да вилнее и има халюцинации, тогава с помощта на превръзки го завързваха за леглото.

Владимир бе млад човек и след операцията бързо се опомни. При него дойде лекар и му зададе дежурните въпроси.

Младежът отговаряше адекватно.

Но преди да си тръгнат, Владимир изтърси:

– Докторе, в стаята …… се разхожда гълъб.

Медицинската сестра и лекарят се спогледаха и си кимнаха с глава. Явно трябва да се завърже за кревата.

И когато извикаха санитарите, за да се заемат с това, изпод леглото на Владимир изскочи истински гълъб …..

Никой не знаеше как е попаднал там, но медицинският персонал изпадна в шок, не толкова от гълъба, колкото от това, което мислеха да направят на пациента.

Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!