Данаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?

Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Вие знаете какъв е вълкът?! Вярно е , че в приказките го представят като лаком и глупав, но самото животно в природата е далеч по-умно.

Колко пъти овчарите са се изненадвали, когато част от глутницата привличала кучетата, а другата в това време отмъквала най-хубавото от стадото.

Но днес няма да се възползваме нито от едните, нито от другите споменати характеристики на вълка, а ще го облечем в нова роля, за да можем от приказката да си извлечем поука.

И така Вълчо решил да стане добър. Той се помолил на Бога за това и започнал да помага, както на животните, така и на хората.

А Злото не мирясало, веднага дотичало и гневно се развикало:

– Своята плячка на никого няма да отстъпя! Ще видим дали Вълчо ще успее да се въздържи от лошото и дали постоянно ще постъпва, както трябва?!

За беда дошъл и такъв момент, Злото изкушило Вълчо и той сгрешил.

Седнала Злината, усмихнала се самодоволно, запляскала с ръце на случилото се и предизвикателно започнала да гълчи:

– Не можеш да избягаш от мене!

Станалото – станало не можело вече да се върне назад.

Но това помогнало на Вълчо да стане по-умен.

Той отново застанал пред Бога и се помолил:

– Господи, предпази ме от злото и ми дай повече ревност да върша добро.

След това, както и да го уговаряло Злото, Вълчо останал невъзмутим. Той съвсем не му обръщал внимание.

Злото се ядосало. Разтреперило се от яд. Посиняло от злоба и забегнало.

И къде отишло?

На първото място, където не искали да чуят за Бога и да приемат Неговата благодат.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.