Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

Розови багри изпъстряха облаците. Слънцето бавно и тържествено затваряше дверите на деня. Щурците се готвеха за среднощния си концерт, като усърдно настройваха цигулките си.

Братан и Мильо крачеха и разговаряха. Те не се бяха виждали отдавна, а толкова много имаха да си кажат. Мильо скоро бе надалеч, за да занесе истината за Христос на хората, а приятелят му искаше да чуе какво е преживял и видял.

В последно време Братан много се вълнуваше от въпросите свързани с това, как най- добре да носим Благата вест на погиващите.

Бе говорил с много хора. Разказвал им бе за Христос и какво Той е направил за тях, но бе много разочарован от реакцията им, защото повечето изобщо не искаха да го слушат.

За това и сподели:

– Да свидетелстваме днес за Исус е важно. Той не беше самозванец. За Него тогава е свидетелствал Йоан Кръстител, а също и самият Бог.

– Проблемът не е в това, че хората не иска да вярват в Исус, – каза утешително Братан, – а поради това, че грешниците не искат да слушат гласът на Бога.

– Но Творецът е изпратил в света Исус и е свидетелствал, че това е Неговият Син, не само чрез Писанията, но и чрез делата, които Христос извърши на земята.

– Цялата Библия сочи към Исус. И ако човек Я приеме за Божие Слово, Тя непременно ще го доведе до Христос, чрез Когото индивидът получава вечен живот

– Тогава защо хората не вярват в Бога? – попита обезсърчен Мильо.

– Те не вярват, не защото нямат доказателства, – леко го потупа по рамото Братан, – а поради това, че нямат любов към Бога.

– Така е, – съгласи се Мильо, – по-лесно приемат слава един от друг, отколкото  да търсят Божията слава и благоволение Му.

– Исус дойде не за да се прослави, а за да изпълни волята на Бога, – каза насърчително Братан. – Така и ние с делата си трябва да Го прославяме. Искаш ли да се помолим за всички, които още не са откликнали на Божия зов?

Мильо само кимна в знак на съгласие.

– Господи,  – започна Мильо, – прости упорството и неверието на хората, а също и това, че търсят често потвърждение за Твоето съществуване и любовта Ти.

– Помогни им, да пожелаят да изучават Библията и да те познават все повече и повече чрез Нея, – продължи Братан.

– Помогни им да търсят истината и да угаждат на Теб, а не на човеците, – добави Мильо.

Надеждата в сърцето на Мильо се укрепи и той си каза: „Ще говоря и няма да млъквам, защото има още много хора за спасение“.

Мирон бе добър стопанин. Трудеше се твърде много, за да изхрани семейството си. Беше честен човек. Избягваше кръчмите и гледаше все добро да прави на съседите си.

Едно ранно утро той каза на жена си Зоя:

– Ще отида да кося, тревата много избуя в ливадата.

– Не отивай, – посъветва го кротко Зоя, – ще има буря.

– Кой е господарят на този дом? – възмутено попита Мирон.

– В къщи ти, – смирено каза Зоя, – а над  всички нас Господ!

– И какво ми бърка това в работата?

– Мисля, – каза тихо Зоя, – че е нужно да се казва: „Ще отида или направя нещо, ако е рекъл Бог“.

Но Мирон остана непреклонен и заяви категорично:

– Щом искаш, казвай си така! Но аз казвам: „Няма да бъде!“ Което означава, че няма да бъде.

Мирон взе косата и излезе от дома си.

Много скоро наистина се разрази истинска гръмотевична буря, такава страшна, каквато в този край хората още не бяха виждали.

Силен ураган. Нестихващи светкавици и гръмотевици.

Близо до Мирон падна голямо дърво. Той по чудо остана жив. Случиха му се и много други неприятни неща.

В това време Зоя бе много разтревожена за мъжа си.

И когато тя шепнеше:

– Боже, опази го…. не позволявай да му се случи нищо лошо…

Някой тихо потропа на вратата:

– Кой е? – попита Зоя.

– Твоят мъж, – дочу се плах глас.

И след малка пауза:

– Ако е Божията воля….

Беше хубав слънчев ден. Зеленият парк привличаше хората за почивка в късния следобед.

Чарлз бе свършил работата си и нямаше нищо против да се поразходи малко. Докато крачеше по алеята и се любуваше на изобилната зеленина и прекрасните цветя наоколо, той дочу тихо хлипане.

Огледа се внимателно и видя младо момиче, което се криеше зад храстите.

Чарлз приближи момичето и загрижено попита:

– Извинявай мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето трепна и беше готово да побегне. За да я успокои Чарлз кротко се обърна към нея:

– Не се плаши, нищо лошо няма да ти направя.

Пъвоначално момичето го погледна като обезумяло, но изглежда му повярва, защото плачейки му каза:

– Бях привлечена от „приятел“ и продадена в ръцете на сексуални трафиканти.

Чарлз разбра, че момичето е жертва  на продавачите на женска плът. Сърцето му се изпълни с жал.

– Как се казваш? От къде си? – попита я той.

– Казвам се Кристина и съм от Полша, – подсмърчаше момичето, навело глава, притискайки силно с ръце коленете си.

– На колко години си?

– На 16, – съвсем тихо отговори Кристина.

След като момичето малко се успокои, тя разказа следното на Чарлз:

– Бях отвлечена и ме държаха в плен. Даваха ми наркотици. Бях непрекъснато изнасилвана от похитителите си.

– Защо не избяга?

– Имаха кучета и хора, който ни наблюдаваха през цялото време. Беше почти невъзможно да се отдалечиш по-надалече.

Изведнъж Кристина се огледа. В очите ѝ се четеше страх и ужас.

– Те идват да ме вземат, – започна да шепти момичето и се сви на кълбо.

– Успокой се, аз съм тук със теб, никой няма да те върне отново там, – опита се да я утеши Чарлз.

Момичето бе доста разстроено и уплашено. При всеки шум или сянка трепваше.

– Ще се свържа с една фондация, която се занимава с пострадали момичета като теб, там ще ти помогнат, – опита се да я окуражи я Чарлз.

Момичето не обърна внимание на думите му, а продължи да плаче и да трепери.

Чарлз позвъни и дойдоха хора, които се погрижиха за Кристина.

Останал сам той си каза:

– Тя ще има чудесно бъдеще сигурен съм. Страхът и ужасът няма да я спохождат вече. Радвам се, че можах да ѝ помогна.