Веднъж между ученици възникнал спор за ползата от четенето. Едните смятали, че четенето е загуба на време, а другите не били съгласни с това.

Тогава решили да се обърнат към учителя си.

– Срещали ли сте в полетата на книгата набързо направени бележки, които са се оказали с не по-малко значение, отколкото самата книга? – Попитал учителят.

Учениците в знак на съгласие кимнали с глава.

– Животът, – казал учителят, – е една от тези книги.

Какво правим днес? Пилеем времето си! Ти можеш да си заангажиран с много дейности в църквата, да проповядваше поне на две места през седмицата, да посещаваш болни, възрастни и хора в неравностойно положение, но ….

Трябва да изберем важното пред маловажното.

Исус знаеше накъде върви и към какво се стреми. Той отиваше в Ерусалим, за да умре на  кръста и да победи греха, смъртта и сатана.

Христос беше прекрасен проповедник, но не си постави за цел да стане популярен учител и да напише книги, които да остави на поколенията.

Исус изцеряваше, освобождаваше и се грижеше за хората, но не изгради голяма хуманитарна или мисионерска организация.

Той нямаше амбиции да заеме мястото на първосвещеника в храма, за да промени неправилните му виждания, според които водеше хората.

Христос правеше много неща. Проповядваше, изцеряваше, хранеше хората, критикуваше и спореше с фарисеите, но винаги знаеше към какво се стреми.

Всеки християнин търси мястото, за което е призован. Не е задължително на това място да се чувства добре и удобно, то може и да не удовлетворява неговите амбиции.

Исус е нашият пример. Помислете къде беше призован да застане? На кръста. Там Исус, не се чувстваше добре, дори плака и се моли ако е възможно тази чаша да Го отмине, но отиде на кръста.

Нашето място в Божия план може да не бъде леко и приятно, но именно там ще можем най-добре да вършим Божията воля.

Защо да го правим?

Бог ни е призовал да бъдем Негови съработници и да участваме в изкуплението на този свят. Ако искаме да бъдете част от Божието царство, ще бъдем съработници с Бога и ще трябва да застанем на своето място. Това не е лесно, но ако наистина знаем за какво работим, няма да жалим силите си.

„Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен“.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

Един ученик отишъл при учителя си и започнал да се възмущава:

– Учителю, не мога да разбера, как хората, на който Бог е дал дарове като пророчество, способност да изцеляват другите, могат да ги използват за егоистични цели? Нали по този начин причиняват зло на останалите?

– А ти можеш ли с чиста съвест да кажеш, че винаги за благото на другите използваш, даровете, които си получил от Господа? – попитал учителят.

– Но аз с нищо особено не съм надарен, – изненадал се ученикът. – Ако имах някакъв дар, бих го използвал само благото на другите.

– Сигурен ли си, че Бог не те е дарил?  Нима Господ не ти е дал способност да виждаш красотата, а ти вместо да ѝ се наслаждаваш, гледаш да покажеш човешките недостатъци, грозотата и мръсотията. Ти си надарен да говориш, но вместо благословение, твоите устни произнасят проклятие.

Ученикът навел глава, а учителят продължил:

– Всички сме надарени да обичаме и прощаваме, но вместо това, ти се сърдиш, обиждаш се, таиш гняв и злоба в сърцето си. Ти си създаден, за да твориш добро, но твоите постъпки винаги ли носят благо на хората? Нима твоите действия не носят страдание и болка на околните? Спомни си за това, когато решиш да съдиш другите. Научи се да цениш тези дарове, които ти сам имаш.

Учител провеждал в църквата урок с хора, които скоро били приели Исус Христос и им предстояло водно кръщение.

След като завършил урока, той ги попитал:

– Къде се намират греховете на човек след водно кръщение?

Учителят очаквал да чуе правилния отговор: „На Голготския кръст“.

Но бил много шокиран, от това, което в действително чул.

– Те плават по водата, а после се изпаряват, – „досетил се“ един от присъстващите.