Пламен седеше на стола. Той бе подпрял глава си с ръка, която опираше в масата.

– Знаеш ли кой е Херман Ебингхаус? – попита Пламен баща си.

– А оня дето се опитвал да разбере човешката памет, – бързо реагира бащата.

– Да, той е един от първите, който изучава тази тема научно.

– Спомням си, че беше правил някакви експерименти, за да определи какво запазва умът и колко бързо забравяме наученото, – сподели бащата.

– Тези експерименти се основават на тестване на трибуквени срички или триграми, разработени от него, – отбеляза Пламен.

– И какво всъщност е доказал? Че можем да забравим дори неща, за които си мислим, че винаги ще помним, – усмихна се бащата.

– И още един интересен факт е установил, – Пламен вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – В рамките на двадесет минути можем да забравим до четиридесет процента от това, което сме научили! След два дни цели осемдесет процента се изчезват!

– Но ние сме различни, – подчерта бащата. – Някои хора имат по-добър капацитет за запомняне от други. Но има и техники за подобряване …

– Повечето от нас забравят твърде лесно дори информация, която знаем, че е важна, и неща, които искаме да запомним, – Пламен прекъсна баща си.

– Има неща, които наистина трябва да помним, – поклати глава бащата. – Като родители и предшественици си, онези, които са били част от нашето духовно наследство, които са ни учили, молили са се за нас, съветвали са ни и са ни помагали да растем във вярата си.

Пламен плесна с ръце и каза тържествено:

– Ние трябва да помним Бог. Никога да не забравяйте всичко, което Той е направил за нас.

– И винаги да помним Неговото Слово.

Днес изпече слънце. Е, имаше някое и друго облаче, но те не помрачиха общата картината.

Цено и Жеко се бяха спрели на сянка и разговаряха.

– Примамка и измама, – горещеше се Цено. – Това е чудесна тактика, нали?

– Така е, – съгласи се Жеко. – Изкушаваме се и се подмамваме от обещанието за забавление, удоволствие и спокойствие.

– Всичко, което може да ни предложи този свят, е синтетична, изкуствена, фалшива версия на истинското, – наблегна Цено.

– Но това не отменя и не омаловажава влиянието, което може да има върху нас пристрастяването, – отбеляза Жеко.

– Знанието има стойност само ако върви с действие, – плесна с ръце Цено.

– За това, – напери се Жеко, – не трябва да бъдем ръководени от критериите на този свят ….

– А да се променяме, като непрекъснато обновяваме ума си, – прекъсна го Цено.

– За да сме способни, – размаха ръце Жеко, – да разпознаваме какво желае Бог, кое е добро, угодно и съвършено Нему.

– Когато обновяваме ума си, ние се преобразяваме – възторжено възкликна Цено – и се научаваме как да се справяме с живота и най-вече това, което ни поднася той.

– Трябва да познаваме Божието Слово и любовта, която Бог има към нас, за да разпознаваме измамника веднага, – заключи Жеко.

Може би щяха още да си говорят, но решиха, че силно препича и си тръгнаха.

Мартин дълго бе мълчал. Това бе нещо неестествено за него. Той непрекъснато бърбореше и не млъкваше.

Озадачен баща му го попита:

– Мартине, да не си болен? Случило се е нещо …?

– Нищо ми няма, – отговори бавно синът. – Просто разсъждавах.

– И до какъв извод стигна? – попита баща му.

– Целият ни живот е странен.

– Защо мислиш така?

– Човек се ражда без зъби. Първоначално не са необходими. Бебето яде мляко. След това се появяват млечни зъби. Достатъчни са за хапане и дъвчене. После тези зъби падат. И никой не се паникьосва, ще порастат нови! И те наистина порастват. Времето минава, зъбите пак падат. Това се случва, когато човек остарее. Скоро зъбите няма да са необходими. Тъжно и страшно е, – тръсна глава Мартин.

– Изобщо не е страшно, – усмихна се бащата.

– Но зъбите и тялото са ни необходими, – повдигна вежди Мартин.

– Всичко е предвидено предварително.

– Е, да … износените зъби и тяло могат да бъдат ремонтирани, подобрени, запазени или частично заменени, – съгласи се Мартин.

– Сега хората искат да живеят по-дълго. Удължете своето земно съществуване, но всичко е планирано мъдро и предварително.

– Не разбирам, – каза озадачен Мартин.

– Самото развитие на организма показва плана за преход ни към друга форма на съществуване, недостъпна за земното зрение и ум, – поясни бащата. – Човекът ще продължи живота си под друга форма. В друго тяло. По съвсем различен начин.

– Тогава …?

Бащата обгърна с ръка сина си и добави:

– Ние се развиваме непрекъснато. Загубеното се заменя с нещо ново. За сега е най-добре да пазим това, което ни е дадено.

Мартин само вдигна рамене и леко се усмихна.

Филмът по телевизията бе прекъснат от поредните реклами.

В повечето случаи те отегчаваха Тотьо, но други предизвикваха желание да притежава предлаганото.

Грозната истина бе, че той не винаги имаше достатъчно средства, за да задоволи породилите се копнежи по една или друга стока.

За съжаление похотта на очите никога не се утолява.

Един ден Тотьо си каза:

– Колкото повече гледам, толкова повече ми се иска. Това, което виждам влияе на времето и ресурсите ми.

Осъзнавайки, че има избор Тотьо реши:

– Ще обръщам глава, ще затварям очи или ще си тръгвам. Избирам да се съсредоточа към това, което е правилно.

Оттогава Той започна да определя какво да гледа, кого да слуша и какво да допуска до ума си.

Нека всеки от нас мисли и допуска неща, които са истинни и благородни, справедливи и чисти, прекрасни и почтени, а това може да стане единствено ако изпълваме умовете си с Божието Слово.

Бъдете проницателни и направете правилния избор.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!