Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!

Библията ни призовава да подчини своите мисли за Христос. Защо? Нашите действия се определят от нашите мисли. За да променим живота си, Бог трябва първо да промени съзнанието ни.
Човешкото съзнание никога не е празно. То е изпълнено с добро или зло, с Христос или с похот. От какво зависи това? Само от нас. Ние сме свободни да насочваме своите мисли в една или друга посока.
Нашите мисли трябва да бъдат отделени от злото. Внимателно трябва да се отнасяме към това, какви програми гледаме по телевизията, какви книги четем, какви сайтове посещаваме в Интернет и с какво изобщо са заети главите ни.
Не е достатъчно да се въздържаме само от лоши помисли. Нашите умове трябва да се изпълват с добри мисли, формирани от Бога, Словото Му, молитвата, поклонението и общението с другите християни.
Отвръщавайте се от всяка лоша мисъл и помолете Бог да ви даде помисли угодни на Него.

Димитър харесваше работата си, заплащането беше добро. Беше само на осемнадесет години, но  живееше още при родителите си. Хубаво беше, че може да работи само нощна смяна и да съчетава работата с учението.

Най-много му харестваше да си стои в кабинката. Тук имаше всичко, от което се нуждае стол, маса и компютър с Интернет.

Димитър беше млад, но много добре се оправяше в Интернета. Беше го открил още в детството си, тогава нещата не бяха толкова мащабни. Разглеждаше само няколко хиляди страници, а сега беше друго. Световната компютърна система се беше разраснала неимоверно много.

Димитър беше слабо и хилаво хлапе, но умът му беше бърз и находчив. Той можеше да обиколи света, да спори с някой отдалечен от него на хиляди километри, да следи спорттните състезания, които се играеха в друг континент. Можеше да проникне във всяко кътче на човешкото познание, Интернет му осигуряваше това.

Често се срещаше и с неща, които не му харесваха. Още, когато бяха малки каза на приятеля си Петър:

– Искам да напиша една програма, която да проникне в компютрите на злите и само да натисна едно копче и да изтрия пагубните им планове.

Той от малък беше възприет от приятелите си като хакер. Всичко започна, когато беше на 15 години, но имаше други, които почваха много по-рано.

Петър не веднъж му каза:

– Нали знаеш разни трикове. проникни в списъците на НАТО, изключи системата на Пентагона, така няма да има повече война и убийства.

Но Димитър клатеше глава:

– Тогава ще стане хаос, а това ще причини още повече страдания на хората. Така не става.

От дългото сърфиране из мрежата беше научил, че в света и без това има много беди.

Но сега беше весел. Беше създал вирус, който се  разпространяваше из всички компютри по света, бързо можеше да унищожи творенията на други вундеркинди като него, които имаха лоши намерения.

Докато хората пишеха електроните си писма или сключваха сделки по мрежата, неговото творение обикаляше всички компютри. Той зададе на програмата си определени цели и както всички останали исползваше търсачката на „Google“. Резултатите се връщаха при него и той съставяше списък.

Вирусът му получаваше всичките „дразнители“ и носеше част от тях закодиран в себе си, така той се усъвършенствуваше, сякаш беше живо същество. На технически език това е „генетичен алгоритъм“, програма способна да се изменя и еволюира.

Вирустр му променяше броя на „дразнителите“ и начина им на разпространение. Дори никога да не седне повече на компютъра си, програмата му щеше да работи без него.

Вирусът му поразяваше „вражеските“ страници. Така в рамките на един час щяха да изчезнат всички интернет страници с детска порнография, а тези, които искаха да влязат в тях, щяха да прочетата само следния надпис: „Грижете се за децата, те са цвета на света!“

И не само тези, но и други заплашващи със смърт и унищожение.

Светът щеше да стане по-добър.