Церемонията за щафетното предаване на олимпийския огън е измислено от нацистите за Олимпиадата през 1936 г. в Берлин.

Интересното е, че група австралийци, не били съгласни за запазване на тази традиция и устроили забавна шега.

Когато пътят на факела идвал от Мелбърн и минавал през Сидни, те напоили парцал с керосин и го прикрепили към крака на един стол. Запалили импровизирания факел и го дали на Бари Ларкин.

Той пробяга целия град и връчил горящият крак на стола на кмета, който не забелязал замяната, а спокойно произнесъл реч като в ръка държал импровизирания факел.

А хумористът се изгубил в тълпата и се скрил.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Едно от благословенията, които са ни дадени след отминаващата работна седмица са дните за почивка. Време, в което да се отделим от всичко.

Силата, която ни е необходима за предстоящите събития, можем да получим само в уединение.

Враните летят на ята, вълците ходят по групи, но лъвът и орела се уединяват.

Силата не идва в писъка и шума, а в тишината.

Езерото трябва да се успокои, за да могат небесата да се отразят в него.

Исус обичаше народа, но често се отделяше вечер, за да бъде сам, далеч от тълпите. Изкачваше на върха на планината и говореше със Своя Баща.

В нашето напрегнато време трябва да се отделяме от шума на ежедневието, за да бъдем насаме с Господа. Нужно ни е такова време, за да получим подкрепа и сила от Бога.

Всяка жадуваща душа за Господа, трябва да има своя „Светая Светих“, за да пристъпва и пребивава в Неговото присъствие.

Семьон Волфкович бил един от първите съветски химици, които правели опити с фосфор.

При работата в лабораторията не били вземани необходимите предпазни мерки и газообразният фосфор се полепвал по дрехите на учения.

Когато Волфкович се прибирал по тъмните улици към дома си, неговите дрехи излъчвали синя светлина, а понякога под обувките му излизали искри.

Всеки път след него се събирала тълпа, която приемала учения, за същество, което не е от този свят.

По това време в Москва се появил слух, че се е появил „светещ монах“.

Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.