Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.