Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..

Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!

В малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.

Денис беше фермер и добре се справяше със земята и животните. Успя да спести пари и си купи трактор. Много му се радваше.

-Тази машина ще отмени тежкият ми труд, – със задоволство казваше Денис.

Един ден както караше трактора, попадна в една малка вдлъбнатина в земята, която заради избуялата трева изцяло не се забелязваше.

За миг Денис се изтърколи от седалката на трактора и се намери притиснат под него. Опита се да се измъкне, но тежката машина здраво го бе затиснала и не му даваше да помръдне.

– Мястото е пусто, – безнадеждно си каза Денис. – От тук почти никой не минава. Дори не знам какво ми е състоянието. Колко дълго ще мога да изкарам така?

През това време дъщерите на Денис Ана и Виктория се върнаха от училище. Кучето неспокойно се въртеше завързано около колибката си.

– Виж, колко неспокоен е Бенджи, – каза Ана, – сигурно му е омръзнало да стои на едно място.

– Хайде да го поразкараме, – предложи Виктория.

И двете момичета тръгнаха с кучето на разходка. Времето бе хубаво и двете сестри късаха цветя, смееха се и се радваха на прелитащите птици и малки животинки, които пробягваха покрай тях.

Изведнъж Бенджи хукна. Момичетата се затичаха след него.

Внезапно кучето спря и започна силно да лае. Едва тогава сестрите забелязаха баща си, който бе затиснат под трактора.

Виктория веднага позвъни по телефона си за помощ, но не се знаеше, кога щеше да пристигне тя.

– Няма време за губене, – каза сериозно Ана.

– Какво можем да направим? – попита уплашено Виктория.

– Трябва да отместим трактора и да изтеглим татко.

– Ти си луда! – изкрещя Виктория.

И може би тя бе права, защото две слаби момичета едното на 14, а другото на 15 години, не притежаваха такава сила, за да направят това, но баща им можеше да умре.

Без повече приказки двете сестри хвана трактора и се опитаха да го повдигнат. Машината не помръдна.

Момичетата отново се напънаха и отново неуспех, но те не се отказаха, защото баща им губеше съзнание.

Опитаха пак. Отново нищо. Така Ана и Виктория най-малко десет пъти се напъваха да повдигат тежката машина.  Най-накрая успяха и освободиха баща си.

По-късно те не можеха да повярват как са го направили, но по този невероятен начин спасиха живота на баща си.

Какво стана? Как успяха? Такова нещо има ли някакво правдоподобно обяснение?

Семейството на Денис посещаваха редовно богослуженията в най-близката църква до тях, която се намираше на 250 километра от фермата. И Бог ги възнагради за тяхната верност. Запазен бе земният живот на един мъж.

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.